Никола Вапцаров
Вълната, която бучи
Действующи лица
Борис Попов — 55 г. — директор на кожарска фабрика
Елена — 48 г. — негова жена
Лилия — 20 г. — тяхна дъщеря
Андрей — 28 г. — техен син
Инж. Романов — 50 г. — заведующ техническата служба във фабриката
Председател на упр. съвет — 53 г.
Жорж — 21 г. — негов син
Мира — 25 г. — учителка по пиано
Сираков
Боев — механик във фабриката
Един файтонджия
Слугиня у Попови
Лекар — 30 г.
Работници
Забележка: Някои лица, които вземат участие в пиесата, не се явяват на сцената, могат да бъдат представени от по-горните артисти, свободни в дадения момент.
Действие първо
Голяма стая в къщата на Попови. В средата маса с албуми и вази. Във всеки ъгъл — високи масички и върху тях статуи от различни големини. Стените са украсени с много картини, подредени с вкус. Мебели богати и нови. Вляво на сцената — врата. В дъното — широка двукрила врата. Тя е отворена и през пея се вижда веранда. Встрани — отляво — статуя, изобразяваща старец с приведена глава, превит, смазан, той носи на гърба си тежко бреме. Вдясно — картина, която представлява бурно море. Още по-встрани — големи прозорци, чиито пердета са вдигнати. През тях се вижда градина с цъфнали дървета. На около триста метра — висок бетонен фабричен комин. В стаята е светло пролетно утро. На сцената е Лилия, облечена в бяла рокля. Тя е измокрена от утринната роса до глезените и унесено подрежда цветя. Веднага след вдигането на завесата влиза Елена Попова в утринна рокля, малко неподходяща за годините й.
Елена. Лили, тука ли си?
Лилия. Да, майко.
Елена. Андрей още ли не е станал?
Лилия. Още е рано.
Елена. Някакъв файтонджия го търси.
Лилия. Файтонджия ли? Защо пък файтонджия?
Елена. Не зная. Дошъл бил още преди един час.
Лилия. Интересно. (Подрежда бели цветя, които е оставила за себе си.)
Елена (вижда измокрените крака на Лилия). Ах, боже мой, какво е това, Лили? Защо все искаш да ме сърдиш?
Лилия. О, майко, аз днес съм настроена като пролетна чучулига. Искам да хвъркна горе във висините и… да пея… да пея. А ти какво мислиш, искам да те сърдя ли? Защо? Защо се сърдиш, майко? Нима това светло небе не те кара п тебе да пееш? И после… другото… Нима именно днес ти можеш да се сърдиш? Нали той е тука, той — блудния син, твоя син, майко!
Елена. Виждаш ли, ти спекулираш н, значи, не си глупава, за да не можеш да ме разбереш. Краката ти са само вода.
Лилия (смее се). С какво искам да спекулирам?
Елена. С това, че Андрей е тука. С това, че днес в нашия дом е празник.
Лилия. Но, майчице, и аз искам да участвувам в този празник, нали съм негова сестра? Виж колко много, колко хубави цветя… „бели като душата на дете“. Помниш ли, преди да замине, много по-преди, той така казваше.
Елена. Да, да… той така казваше. Някога — по-преди… може би под влияние на романите, може би…
Лилия. Ти мислиш, че под влияние на романите? Така ли мислиш? Не, не може да бъде! Още тогава той беше самобитен, някак си не като другите. Аз бях малка, не разбирах нищо от неговите лудории, но после, сега, като че ли мотивирам всяка негова постъпка, как да кажа… като един вътрешен бунт… като непримиримост… (Престава да реди цветята). Ами те (сочи към статуите), и те ли са от романите? Нали когато идва у нас онзи, скулптора, помниш ли колко учудено клатеше глава: „Ай-ай, какъв усет към красота… но няма система“…
Елена. И сякаш оттогава баща ти почна да гледа на Андрей не с предишната заклетост. В сърцето му внезапно отекна и гордост. Той дори търсеше мотиви да смекчи онова, което извърши Андрей.
Лилия. И той нали вече му е простил, майко?
Елена. Мисля — да. Мисля, че съвсем му е простил. Осем години изминаха оттогава… Осем години…
Лилия. Осем години… А помниш ли, вие никога не говорехте за него. Като че ли беше умрял… Толкова ли е голям грехът му? Наистина, мъртъв ли беше за вас — за тебе, за татко? И после, след амнистията, вие не го потърсихте. Сякаш не му давахте в душите си амнистия.
Елена. Онова, което направи Андрей, не е нещо, което може да се прости. И ти не знаеш момента. Напразно обвиняваш. Баща ти беше уволнен от параходната компания п ние цяла година се суетихме без работа. Лишавахме се от най-необходимото. Всичките ни накити — старинните накити, оставени от баща ми — отидоха, за да може да се показвам пред обществото без срам. Да мога да приемам в къщи хора, с които се разбирам; да мога да им подам стол, на който няма да се скъсат дрехите. Саможертвата ми не бе малка. Аз запазих външния вид на нещата с крайна предвидливост, но вътре, в мене, чувствувах как се ломят късове, чувствувах как ние неминуемо ще пропаднем.