Андрей. Кой знае дали ще имам време.
Жорж. Не се безпокойте. В един такъв град винаги има повече време, отколкото ви е нужно.
Романов. Напълно съм съгласен с Жорж. Човек просто не знае къде да дене това дяволско време.
Влиза Елена.
Елена. Ако вие се бяхте оженили, навярно нямаше да бъде така.
Председателят. Да, господин инженер, ако вие се бяхте оженили, ако имахте деца, сигурно времето нямаше да ви достига.
Попов. Сега ти си кораб, който няма определен порт за спиране.
Романов. И така е по-хубаво, нали? Вечно на открито море…
Попов (смее се). Да, романтично…
Жорж. То е, защото у вас няма вече енергия. И не само у господин Романов, а почти във всички стари. Аз никога не мога да остана без цел.
Романов. Да установиш рекорд на автомобилна скорост в България?
Жорж. Макар и само това да е, все пак е цел. После, да подготвя речта…
Романов. Ти още ли не си подготвил тази реч? Досега бих направил два генерални ремонта.
Андрей. Вие говорите за реч. По какъв случай?
Жорж. Нашият град устройва футболен турнир и на утрото по този случай аз ще трябва да произнеса реч. Ах! — ето, вече имам идея! Вие можете да ми помогнете.
Влиза Слугинята и подава на всеки чашка. Оставя подноса и шише с ликьор и излиза.
Андрей. Не зная с какво бих могъл да ви бъда полезен.
Попов. Виждате ли, прав е Жорж, младите започнаха веднага дейност. Ние ставаме бракувани кораби.
Жорж. Ще бъде много хубаво, ако вие декорирате салона за утрото. Татко обеща вече своята подкрепа.
Председателят. Може да се вземе една купа, която те носи името на дружеството. Така би се подигнала неговата морална п обществена стойност.
Жорж. О, идеята е великолепна!
Романов. Но ние се забравихме, господа. Наздраве!
Попов. Наздраве за младите.
Председателят. Наздраве за завърналия се. Момко, тази фабрика е издигната на плещите на вашия баща и инженер Романов. Ние искаме от вас — нашите синове — да я запазите, да удвоите това, което ние направихме. Не е мъчно. Трябва да бъдете малко умни и никак не сантиментални. Останалото е лесно.
Романов. И за ваше здраве, господин Председател — двигателя на фабриката! За здравето на всички. (Смее се.) И за моите бъбреци…
Елена. Пардон, аз съвсем забравих, че не биваше да ви поднасям ликьор.
Романов. Нищо, госпожо, сега е екстрен случай.
Председателя т. Трябва да спазвате предписанията.
Жорж. Наистина господин Романов, защо не вземете мерки? Вие имате пари, защо не се лекувате при специалист?
Романов Л къде е времето, времето къде е?
Андрей. Мисля, че който има пари, има и време.
Романов. Теоретически е така. Но практически — работата стои малко по-иначе.
Андрей. Защо?
Романов. Защото днеска ще се случи нещо, утре друго и време все не остава. Например тази сутрин някакъв каиш замотава никой си… Кой е отговорен? Аз. Кой ще се разправя с разните следствени власти? Аз. Вие не познавате отговорностите. И после — всяко предприятие си има своя, тъй да се каже, интимен живот. Ако не го пазя скрит, то значи да рискувам преди всичко своите акции.
Андрей. Такаа… Значи, и вие имате акции във фабриката и затова пазите скрит „интимния й живот“?
Председателят. Въобще всяка индустрия, всяко предприятие има свои скрити страни. Необходимо е.
Попов. Те са млади и не разбират нищо от тази материя. Елена. Борисе, нали и той е инженер. Може би Андрей има право.
Попов. Какъв инженер?!
Елена (със задоволство). Забравих да ви кажа, че Андрей е завършил инженерство.
Попов (радостно изненадан). Истина ли, Андрей? Романов. Вие сте инженер? Какъв инженер?
Андрей. Миналата година завърших машинно инженерство.
Председателят. Ето един рационален младеж. Попов. И ти сега си инженер? Андрей, а как можа да завършиш, отгде взе пари?
Андрей. Ех, сега защо да се връщаме на толкова болни теми. Разбира се, не е лесно да се работи нощем, а денем да се слушат лекции; не е лесно да правиш на половината студенти от факултета чертежите. Но всичко мина…
Попов (сконфузено). Да, да, да не се връщаме на такива болни теми… всичко мина…
Председателят. Виждаш ли, Жорж, ето един положителен човек. На такива хора може да се довери всичко.