I работник (60 г.). Та свири, казваш, а?
II работник (25 г.). Свири.
I работник. Силно ли?
I работник. А че… силно. Тука. (Сочи гърдите си.)
I работник. Май че не е силно, ама си се изплашил. Много се плашите сега младите. А ние през войната…
II работник (прекъсва го). Какво вие през войната? Ти да си, та няма да се плашиш, а? Така било то! Войната… Остави я ти нея… Тогава е било друго…
I работник. Чакай бе, момче! Виж го как хвръква? Ама дее… Дай на човек две думи да каже…
I работник. Яд ме е, че само брътвиш.
I работник. Защо да брътвя? Чакай да ти кажа, пък тогава… През войната беше то. Един студ, студ, да плювнеш, плюнката на лед пада, на парчета…
II работник Е, чак толкова… Чул си го отнякъде.
I работник. Не вярваш, а? Какво си видял ти, момче — нищо. Още две косъмчета имаш под носа си… Та тогава нещо взе и мене да свири в гърдите. Ама свири, ти казвам — хармоника! Престане ли французино да боботи с антилерията, съберат се момчетата в землянката и викат: „Хайде, бай Младене“… Седна аз на средата, а те около ми и… слушат. Хеле, имаше едно даскалче: „Бай Младене — кай, — ти пари трябва да взимаш за музиката.“ Забоботи пак антилерията, а то се обажда: „Виждаш ли — кай — французино ти плеска ръце.“ Един вид бравос ми викат, разбираш ли?
II работник (смее се). Измисляш ги, ама хубаво ги измисляш. А французите ти ръкопляскат, а? Много пък далече се е чуло.
I работник. Че защо, може по безжичния да слушат хората. Ама какво съм седнал да ти разправям, ти не знаеш какво е това „безжичен“. Така, момче… Няма нищо — за една седмица ми мина.
I работник. А мене от пет месеца е и не минава.
I работник. От пет месеца? Тогава — не знам.
II работник. Мъчно ми е, не мога понякога място да си намеря. Имам детенце… Завърна се в къщи и то запротяга ръчичките: „Татко… татко…“ (Съвсем с мъка.) Едва бръщолеви… Искам да го целуна, а не ми дават.
I работник. Не дават ли?
II работник. Не дават.
I работник. Кой не дава?
II работник. Докторите…
I работник (със съчувствие). Тюуу — зверове!
II работник. И като си помисля, че ще трябва да го оставя… На кого?… С какво ще живеят?…
I работник. Е де, е де, виж го къде отиде. За това не мисли. Млад си, като на куче, дето е казано, ще ти мине. Аааа таквоз… за това не мисли… Не струва. От мъка човек се поболява… Тъй ами, не мисли…
II работник. И аз не искам да мисля, ама само влиза в главата ми. Като муха — пропъдиш я, а тя след малко, ето пак забръмчи до ухото ти.
Влиза III работник. Едър, с кожен каскет и китката му на едната ръка е превързана грубо.
III работник. Подранили сме, както се вижда. Брей, ама жега ще бъде днес… (Бърше си челото.)
I работник. Ба, така, на сянка, както съм тука, нищо ми няма.
III работник. О, бай Младене, ти ли си бе! И ти при доктор на стари години. Какво ти е!
I работник. А че… очите, баевото. Не гледат пустите, сълзят и беля ми правят.
III работник. Беля ли?
I работник. Онзи ден надзиратело ми каза да боядисам сто и петдесет парчета червен цафтиян. Хубаво, ама от пусто недоглеждане първите шест парчета съм боядисал сини и чак после се усетих. После — разправия, колкото си искаш. Така е то, когато човек не доглежда.
III работник (смее се). Голяма работа! И тях няма да ги хвърлят.
I работник. А бе то — така е, ама на…
III работник. Не се коси, ние няма да я оправиме.
I работник. Ти какво, за ръката ли си дошел? Какво ти е?
III работник. Натъртена е нещо.
I работник. А че докторът ще ти помогне ли на натъртено?
III работник. Все по разбира той.
I работник. Разбира, вятър! Аз от баба си още зная — на натъртено — лук. Лучец, лучец на натъртено. Така да знаеш. Турни кълцан лук, пък после, ако не мине, магаре ми кажи.
II работник (мълчи, умислен до това време). Ти все знаеш.
I работник. Зная зер. Сега, което зная — зная.