Андрей. Слушай, остави това… Има работи, които ти не знаеш. Как ще живея аз по-нататък, когато в бащиния ми дом ще настъпи такава паника? По-хубаво е да си замина. А стачка… има хиляди други причини…
Боев. Причини вярно има. Но стачица ще им направи-ме ние, братко, ей тъй на — от солидарност. А причини вярно има и тях ще сложим, най-важно — тях, а после — нека привикнат… току-така без практика не може.
Андрей. И не им казвай. Тука няма никаква моя жертва. (Сочи вратата.) Тя е там, тя е обща и усилията трябва да бъдат общи.
Боев. Добре. Има кога да поговорим за нашето поведение. А сега на най-главното, на практическата част. Ако Романов узнае твоите обвинения, няма да допусне тези неща (сочи парчетата и книжата) да влязат в съда в такъв вид.
Андрей. Моите обвинения не се базират само върху тях. Ами тази язва в котела и превишеното налягане? Ами трансмисиите, които се люлеят като паяжина? Ами липсата на вентилатори?
Боев. Дявол да го вземе, но всичко, което казахте, може да влоши положението на Романов и да осигури живота на работниците, съмнително, разбира се, но към процеса не се отнася и затова ние трябва да запазим тези неща.
Отвън се чува оживен разговор.
Боев. По-тактично е да си отида. Довиждане, Андрей. Иначе може да предугадят. (Ръкуват се.) Да бъдем силни. (Излизайки.) А стачица ние ще им направим… Аз отдавна мисля…
Андрей (прибира парчетата и книжата). Сега започва. Това е началото.
Влизат Романов и Попов.
Романов. Що за страх, драги колега? Изплашили сте се? (Смее се.) Страшно нервна е сегашната младеж.
Андрей. Не се смейте, господин Романов! Там лежи един човек, мъртъв, с разкъсан стомах от шмиргелови парчета.
Попов. Как, той умря ли?
Андрей. Да, умря!
Романов. Разбира се, разбира се, това е друго… Трябва да се отнасяме с уважение към мъртвите.
Андрей. А към живите? Ако ние се отнасяхме с уважение към живите, сега той нямаше да бъде мъртъв.
Романов. Странно е това желание да трупаме всичко върху нашата съвест.
Андрей. И вие наричате това „желание“? Хъмм!… „Желание“!… Но не разбирате ли, че нещата се налагат в случая мимо нашето „желание“? Вие не чувствувате ли, че той оттам крещи страшно: „Убийци, убийци!“…
Романов. Еее, ето ти и халюцинации.
Попов. Да, да, халюцинации.
Андрей. Вие не чувате ли как жена му, децата му крещят всички заедно в къщи: „Убийци, убийци, убийци!“…
Романов. Как, вие и това ли чувате?
Попов. Но те още може би не знаят.
Андрей. Вие не чувате ли как от фабриката тежко, като удар и чук, всички работници повтарят под ритъма на машините: „Палачи, палачи, палачи!“…
Попов (с ужас, като ехо). „Палачи, палачи, палачи!“…
Романов (иронично). И ти ли се поддаваш на халюцинацията?
Попов. Аз?… Не. Но това е така страшно… Като че ли той действително чува… Някога там, в морето, когато беше много тихо, през нощите, някой от екипажа казваше, че чувал виковете на удавените в далечината. Отначало всички се смеят, но след пет минути до един стоим безмълвни и слушаме… Няма нищо и все пак напрягаме слухът си. Страшно е, нали?
Романов. Страшно! И ти се страхуваш? Според мене не е мъчно всичко да се уреди. И защо това чудовищно надуване на нещата? Каква полза?
Лекарят (влиза). Вие тука ли сте, господин директоре? Аз ви телефонирах в канцеларията. Той умря.
Романов (малко раздразнено). Да, чухме вече.
Лекарят. Но какво съм виновен аз, господин Романов, та ми се сърдите? Положих всички усилия и въпреки това…
Романов (прекъсва го). Никой не ви казва, че не сте положили усилия.
Лекарят. Знаете ли; открих, че той мирише слабо на алкохол.
Андрей. Как, как?
Попов. На алкохол?
Романов. На алкохол? Истина ли той мирише на алкохол?
Лекарят. Да, на ракия.
Романов (мисли за момент и после лицето мц се озарява). Чакайте! На ракия?… А защо, дявол да го вземе, не ми казахте още отначало, нима не знаете, че е по-важно от това, че е умрял?
Андрей. Тюуу, що за мерзост, инженер Романов!
Романов. Не ми бъркай!… Чакайте!… Сега аз съм в творческа хипноза… Значи, той мирише на ракия?