Романов. С една дума — пиян беше. Пиян, но само набито око може да го забележи, нали?
Кръчмарят (смига лукаво). Така.
Романов. За кръчмата си сега не се бой. Всичко е наред. Ти ще потвърдиш това, което каза, ако стане нужда, нали?
Кръчмарят. Само… такова… да не отида зад решетката, господин инженер?
Романов. Не се бой, щом съм аз с тебе, и правдата е с нас. Няма от какво да се страхуваш. Хайде, сега, иди си гледай клиентите. Казаното — казано.
Кръчмарят. Само, което сме говорили, тука да си остане. Ако научат работниците, ще ме изядат с парцалите.
Романов. Може ли, не сме деца!
Кръчмарят. Хайде със здраве. (Излиза.)
Романов (към Андрей). Що за приумица имате? Мислите ли, че няма да се справя? О-ооо и още как! Нима една преграда у вас не създава импулс да я преодолеете? Нима искате да минете по линията на най-малкото съпротивление? Вие за кого се борите, за мъртвите ли? (Сочи вратата вляво.)
Андрей. За кого се боря? За живите. За ония, които трябва да живеят.
Романов. Това сме ние — двигателите на фабриката.
Андрей. Не! Това са милионите гниещи в тъмни бордеи, това са хилядите просмукани от минната влага, но отправили очите си към едно огромно слънце…
Попов. Андрей, Андрей, какво говориш, Андрей?!…
Романов. Остави го. Нека се изкаже, нека изхвърли от себе си този психологически баласт. Не виждаш ли, че това е нервно разстройство, последствие на злополуката?
Андрей (с яд). Не е никакво нервно разстройство!
Романов. Но вге сами се издавате. Ето — и гласът ви… Разбира се, особено един млад човек, не може да не влияе такава картина: разкъсан стомах, кръв, парчета шмиргел… Но практичната част не е трудна, нали? Винаги парите могат да създадат здрава опора. Човека пиян… движение, обръщения… едно невнимателно натискане и… прас…
Андрей. Стига, инженер Романов! Нима мислите, че някой ще повярва на тази мръсна история? Нима…
Романов (прекъсва го). Еее, ето пак нерви! Безусловно ще ни повярват там, където трябва.
Попов. Андрей, съобразявай се! Внимавай! Ти избухваш като взрив. Романов утре заминава. При някое друго положение ти не ще можеш да контролираш нервите си. Какво ще стане тогава?
Романов. Какво ще стане ли? Или ще си запретне ръкавите и ще създава „мръсни истории“, както сам той се изразява, или ще пропадне. Едно от двете. Друг изход тук няма.
Андрей. Не, лъжете се, инженер Романов. Има един друг изход.
Попов. Друг?
Андрей. Да. Да запалиш един пожар в душите на хората, който ще освети техния път.
Романов. Оставете настрана облаците. Действително чак сега разбирам, че у вас скулптора много пречи на инженера. Аз утре заминавам…
Андрей (прекъсва го). Няма да заминете утре.
Попов. Защо да не замине?!
Романов. Как няма да замина? Или забравихте моите бъбреци, паспортите…
Андрей (прекъсва го). Нима забравихте онзи, който лежи там?
Романов. Е, та какво?
Андрей. Докато не се разгледа делото по неговото убийство, аз няма да поема длъжността.
Романов. То е от общ характер и е работа на прокурора. Ако той иска. Какво ви интересува вас? Какво дело?
Андрей. Делото за убийството на този човек, което ще заведе неговото семейство.
Романов. Тука не съществува такава практик?.
Андрей. Тогава аз ще я въведа.
Романов (с ярост). Тогава… вие ще си отидете.
Андрей. Да, ще си отида.
Влизат Елена, Жорж и Мира.
Елена. Не ви ли пречим, господа?
Романов. Да пречите? Защо? Ние вече си привършихме работата.
Попов. Елена, ти какво търсиш тука? Нима тази атмосфера е за твоите нерви?
Елена. Не трябва ли всички да взимаме участие в нещастието на другите?
Жорж. Срещнах госпожата и тя ме помоли да п придружа.
Мира (стои нерешително до вратата). Бих искала да поговоря с господин Попов.
Попов. С мене?
Мира. Не, с Андрей.
Андрей. Добре, сега, след малко. Почакайте една минута.
Жорж. Знаете ли, господа, госпожата има една чудесна, идея, която приемам от все сърце.
Елена. Не зная вие как намирате, но аз искам да окажем един акт на внимание, тъй да се изразя, на пострадалото семейство.