Андрей. Ти ли искат това, майко?
Елена. Разбира се. Ако устроим един бал в полза на пострадалите?…
Жорж (към Андрей). А вие ще декорирате салона в черно. Един вид траур, нали?
Елена. Ууу, Жорж, черно!… Но как ще се чувствуват присъствующите, какво ще бъде тяхното настроение? Сякаш в гроб…
Мира (не може да се владее). Андрей, ти ще си отидеш, нали?… Нали ще си отидеш, Андрей? Ръждата… „Освободеният човек“… нима ще пропадне „Освободеният човек“?
Романов. Госпожицата, изглежда, днес е свирила много нервна музика?
Попов (погледът му от по-рано е спрял на прозореца). Кой е този младеж, дето тича насам?
Гледат всички.
Мира (като че ли си припомва). Кой е този младеж?… Ах, това е неговият син, синът на убития!…
Романов. Ето ти сега излишни сцени. (Отваря лялата врата.) Докторе, идва синът на умрелия. Моля те, преведи го през другата врата… По-скоро, моля…
Елена. Не мога да понасям такива трогателни сцени.
Отвън се чуват стъпки. Гласът на доктора: „Тука, тука… елате отсам“… Друг глас: „Къде е той?… Жив ли е?… Кажете ми, жив ли е?…“ Пауза. Същият глас пронизващо: „Татко, татко!“… Ридания.
Елена. Бедно момче…
Андрей (бавно). Един благотворителен бал за пострадалите.
Завеса
Действие трето
Обстановката на първото действие. Вън бавно се смрачава. На сцената осветлението е слабо.
Лилия. Стъмва се, а още ги няма.
Мира. Навярно съда е имал и други дела.
Лилия. А как ме е страх, как ме е страх…
Мира. Защо се страхуваш? По-рано и аз се страхувах, боях се, че и той ще ръждясва като нас. Сега вече вярвам в него.
Лилия. Не виждаш ли, че за мене е мъчно, невъзможно дори да приема Андрей така…
Мира. Как?
Лилия. Чист, но в изгнание. Скулптора, който руши всичко, което не му харесва. Или онзи Андрей — останал завинаги при нас, но примирен. Брата Андрей.
Мира. Да… Да… Разбирам.
Лилия. Осем години бе изгубен за нас. И сега… А как мислиш, не може ли все пак да остане?
Мира. Не може. Сега там, в съда, той се прощава с всички.
Лилия. Прощава ли се? Толкова ли скоро? Нима ти мислиш, че толкова скоро?
Мира. Да. Ако не отстъпи от себе си, той сега се прощава.
Лилия. Мира, а „Освободения човек“? Недовършен ли ще остане той?
Мира. Сега него довършва там.
Лилия. Там, него?!
Мира. Довършва го не с чук и длето, а с живо дело. Той се саможертвува за онези, чийто бунт е въплътил в „Освободения човек“.
Лилия. Саможертвува… А ние?… А нашата болка?
Мира. Ние ще изкупваме. Знаеш ли, срамувам се от себе си. Някъде дълбоко в мене един глас казва: „Бих искала да остане, нека остане.“ Нищо не съм му казала за това, но страшно ще боли, когато си замине. Но какво да правя? Иначе не може. Немислимо е. Той трябва да замине, защото „Освободения човек“ би бил само едно пусто обещание.
Лилия. Мира, Мира… и ти ли се бориш със себе си?
Мира. Тук няма никаква борба.
Лилия. И ти ли не можеш да решиш да замине ли той, или да остане?
Мира. Не, аз отдавна реших. Той трябва да замине!
Лилия. Трябва…
Мира. Само че… как искам преди това да видя „Освободения човек“. Много ли остава още, за да го довърши?
Лилия. Главата е готова.
Мира. Готова ли е? А какви са очите? Искрят ли? Устремени ли са?
Лилия. Устремени.
Мира. Не мога ли да го видя?
Лилия. Не, Мира, той носи ключовете в себе си. Ти знаеш, че напоследък страни от нас, особено от мама и татко. Само мене пускаше понякога в стаята си.
Мира. Може би случайно днес е оставил вратата отворена.
Лилия. Едва ли, едва ли е възможно да остави вратата отворена.
Мира. Все пак… случайно… Лилия, моля те, иди виж.
Лилия. Но той е излязъл тази сутрин в тъмно и не се е завръщал през целия ден.
Мира. Аз никога не съм имала щастие, Лилия, може би днес… може би сега вратата е отворена…
Лилия. Добре. Ще проверя, но не ми се вярва. (Излиза. Говори отвън.) Мира, като че ли лампата в стаята му свети.
Мира. Свети? Ето, виждаш ли?
Лилия (отвън). Чакай малко. Андрей, тука ли си? (Пауза.) Андрей!… Ах, Мира! (Тичешком влиза.)