Мира (тревожно). Какво има? Какво стана?
Лилия. Свършено е.
Мира. Свършено?
Лилия. Той си отива.
Мира. Отива ли си?… Толкова ли скоро?… Сама преди малко казах, че той сега се прощава в съда, а ето, като че ли за пръв път чувам. Ти откъде знаеш?
Лилия. Изглежда, че сутринта е забравил лампата, оставил я да свети. Отивам до вратата и го викам. Никой не се се обажда. Чукам — пак никой. Помислих си най-лошото. Тогава погледнах през отвора за ключа…
Мира. Е, какво?
Лилия. Всичко негово — прибрано. На леглото — куфара му и по средата на стаята една дървена колона.
Мира. „Освободения човек“?!…
Лилия. Да „Освободения човек“…
Мира. Свършено е… Сега пак ще тръгне по света и в очите на всеки утруден ще търси вярата, ще пробужда светлия поглед на „Освободения човек“.
Лилия. Ще пробужда, а своя живот ще погуби.
Мира. Ще го раздаде на всички. Ще го разпръсне по четирите посоки, за да го намери един ден — нов, кипящ, разцъфнал живот.
Лилия (отива към десния прозорец). Не мога вече, не мога да издържам. Души ме… Защо се бавят? Какво прави Андрей?… Толкова ли е необходимо?… Може ли да върне един умрял?
Мира. Мъртвият не може да върне и сигурно не за него се бори в съда Андрей, а за живите. Да, за живите. За онези, които умират в нищета. За децата, чиито бащи са убити от машините, от мизерията, от безсърдечието…
Лилия. Мразя ги аз, страшно ги мразя тия железни чудовища, тези машини, които ядат хората. Лакоми… Ууу, каква хищност! Кръц — схрускат човека като орех. Не е ли ужасно?
Мира. А знаеш ли, той казва, че машините трябва да бъдат другари на хората.
Лилия. Да бъдат другари?
Мира. Така казва.
Лилия. Колко много убити хора… Другари?! Какви другари са те? А къде е предишната романтика? Кой ще ни върне предишната романтика? Къде изчезна тя? В техните търбуси.
Чува се шум на спиращ автомобил, който после отново отминава.
Идат!… Ах, идат!…
Мира. Не бой се, Лилия. Всичко е преминало вече.
Лилия. Сега?… Какво ще говорим сега? Какво ще говорим, погледите ни какви ще бъдат?…
Мира. Късно е вече.
Лилия. Защо гласа ти трепери, Мира?
Мира. Трепери ли? Навярно… малко ми е хладно. Ще затворя вратата на верандата. (Отива и я затваря.)
Лилия. А мене ме души. Не е ли от страх, Мира?
Мира. От страх? За това, че всичко е свършено ли? Тогава каква полза да се страхуваме?
Лилия. От страх, че изгубваме нещо, което много обичаме и което вече никога няма да се завърне.
Мира. За него боли… Но то е нищо пред радостта, че имам вяра, онази вяра, която ми донесе той.
Влизат Елена и Жорж.
Лилия. Ти ли си, майко?
Елена. Защо не запалиш лампата?
Лилия. Така е по-добре.
Елена. Човек може главата да си счупи. (Запалва я.)
Жорж. Ааа, госпожице, и вие ли сте тука?
Мира. За малко. Лилия беше сама и ние приказвахме.
Лилия. Къде са другите, майко?
Елена. Сега ще дойдат.
Лилия. Ти защо си дойде преди тях?
Елена. Нима намираш това за неестествено? (Раздразнено.) Нямам ли право?
Лилия. Защо се сърдиш? Не исках това да кажа.
Елена. Защо си дойдох ли? Защото нервите ми се скъсаха. Не можах повече да изтрая. Чаках заседанието да свърши и веднага избягах. Бих избягала и през самото заседание, но не исках да правя впечатление на обществото. Ах, боже мой, няма ли тука кой да ми даде чаша вода?
Лилия. Какво ти е, майко?
Елена. Какво ми е?! Питаш още! Мене ми идва да избягам оттука… Това не е дом, а лудница!
Жорж. Майка ти е много развълнувана, Лили, дай к чаша вода.
Лилия. Сега, сега. Не се тревожи, майко. (Излиза.)
Жорж. Вярно, госпожо, защо се безпокоите, защо се тревожите? Каква полза? Нищо не може вече да се поправи.
Елена. Ах, Жорж, защо ме успокояваш? Разбира се, че нищо не може да се поправи. И ето кое е най-лошото. Нищо не може да се поправи… Хубав дебют! Действително хубав дебют на нашия инженер!
Жорж. Лошото е, че той убива така своето бъдеще, своята кариера, нали?
Елена. Той убива не само своята кариера, той убива нашето име, той убива нашата репутация пред обществото, той убива… (Избухва.) Ах, каква дързост!