Лилия. Но ти не пазиш лицето си, а плюваш Андрей. И то съвсем лошо. Какво всъщност е направил той? Само защото не е съгласен с нас, с нашия егоизъм, от който не можем да се откъснем, трябва ли да му отвръщаме така?
Елена. Нашия егоизъм?… Хъммм…
Лилия. Егоизъм. Защото ние защищаваме себе си, а той — семейството на един убит работник.
Елена. Друго няма с какво да се занимаваш, ами приказваш празни приказки!
Мира. Според вас празни приказки ли са семейството на един убит работник? Да се защити живота на работниците празна приказка ли е?
Жорж. Нима госпожата не показа с този великолепен бал, че достатъчно състрадава?
Мира. Да, да… виждате ли… само че Андрей едва ли мисли така.
Елена. По всичко личи, защото днес в съда жената на пострадалия ни върна цялата сума.
Мира. Върна?
Елена. И само с какво презрение ми подхвърли парите!… Като че ли аз съм просякиня. Простачката, не иска и да знае колко нерви съм изгубила за нейно добро… И това е работничка на Андрей.
Чува се шум на спиращ автомобил.
Жорж. Това са те. Познавам шума на колата.
Елена. Аз просто се срамувам да гледам в очите инженер Романов. Бедният, той пак няма да може да лекува своите бъбреци.
Жорж. Това е цяла трагедия, нали?
Елена. Андрей не се вълнува, неговият алтруизъм тука мълчи. (Отива към вратата.) Мария, Мария!
Лилия. Искам да избягам… Да се махна.
Мира. Чакай, заради мене постой, нека дойде Андрей и тогава…
Елена. Мария!
Чува се гласът на Слугинята — „Ида, госпожо.“
Лилия. Струва ми се, като че ли от всеки ъгъл някого да убият…
Елена. Глупости!
Влиза Слугинята.
Слугинята. Заповядайте, госпожо.
Елена. Вземи мантото ми и го занеси в гардероба. Ще вечеряме сигурно по-късно.
Слугинята (взима мантото). Добре, госпожо. (Излиза)
Чува се гласът на Романов, който постепенно се засилва. „За да настъпи затишие между работниците, друг изход няма. Единственият изход е този.“ Гласът на Попов: „Не разчитай, много съмнително ми се вижда.“ Гласът на Романов: „Добре, тогава кажи ти. Но според меке единственият начин е този. И на мястото па Боев трябва да търсим друг човек.“ Влизат Председателят, инженер Романов и Попов.
Елена. Заповядайте, господа, седнете. Аз съм съкрушена. Цяла съм разнебитена.
Романов (с ирония). Много ни е топло, госпожо.
Председателят. Представете си, и децата започнаха да ни разиграват.
Елена (към Председателя). Вие плашите ли се? Никога не съм вярвала, че вие можете да се изплашите.
Председателят. Да се плаша? Не. Но неприятно е. Разбирате ли, в края на краищата той няма да постигне нищо, но все пак това е една неприятна история. Спъва се, знаете, нормалния ход на фабриката.
Попов. Неприятна история.
Романов. Най-важното — влияе зле върху работниците.
Попов. Застрашени са поръчките.
Елена. Аз, господин Романов, ви съчувствувам. Вне пак няма да можете да лекувате, както изглежда, вашите бъбреци.
Романов. Хъм — даа… моите нещастни бъбреци… Вижда се, че ще трябва да почакат още малко. Впрочем аз съм оптимист.
Попов. Съмнявам се, драги Ромаиов. Този път оптимизмът ти, изглежда, е празен.
Романов. Празен? Ще видим! Имам основание да вярвам, че той ще се съгласи. Това са чисто и просто екзалтации.
Председателят. Ако знаех, че е екзалтация, лесно. Мене ми мирише на нещо друго и не ми се правят такива рисковани опити. Не можем ли да найдем най-после друг човек? Защо непременно трябва да бъде той?
Романов. Защото той е добър инженер — едно — н, второ — че ако остане, трябва да отстъпи крачка назад. Тази крачка за мене е най-важна.
Попов. Не вярвам той да отстъпи.
Романов. Трябва да отстъпи на всяка цена. Ние ще направим всичко възможно да отстъпи.
Председателят. Защо сте толкова упорит? Какво преследвате с неговото оставане?
Романов. Реабилитация.
Попов. Реабилитация? На какво?
Романов. Реабилитация на фабриката, реабилитация на дружеството, на мене, на тебе и на вас, драги Председателю.