В това време Борис Попов стои пред лявата врата видимо развълнуван. Повръща се назад, без да го забелязват.
Ето къде е вината ви, ето кое е непростимо.
Елена. Ти не си със себе си. Андрей да обвинява? Хъъ… Не затова се е завърнал той, а да се прислони под бащиния покрив. И ние му разтворихме широко сърцата си. Ние няма да обвиняваме и той няма да обвинява.
Лилия. Значи, чувствуваш, че не всичко е било, както трябва да бъде. (Като на себе си.) „Ние няма да обвиняваме и той няма да обвинява“… (Пауза, после високо.) Добре, ако Андрей е съгласен на тази компенсация, добре. Но защо на мене ми се струва, че той непременно ще поиска да промени нещо тука?
Елена. Какво ще промени Андрей? Какво няма да му харесва? Аз не виждам нищо.
Лилия. Да, може би, може би… После, той възможно е да се е променил. Нали е възможно, майко, да се е променил. Но мене ми се иска да бъде същия. Знаеш ли, свикнала бях да го виждам в неговото изгнание — с разчорлена коса, която се вее от вятъра, с чук и длето в ръка, да вае, да разбива всичко, което не му харесва. Сега дали ще бъде същия — не знам. Дали ще каже това, което другите виждат, но не смеят да кажат? Ако той може, ах, ако той може!… Колко светло, колко хубаво ще стане тука, майко!
Влиза Борис Попов, малко бледен и развълнуван.
Попов. Стана ли?
Елена. Кой?
Лилия. Андрей ли, татко?
Попов (раздразнено). Кой друг, разбира се, че Андрей.
Елена. Защо се сърдиш? Днес като че ли напук всички сте настроени кой знае как.
Попов. Настроени?… Хъм… това не е само настроение, слабо е да се каже така…
Елена. А какво? И защо са, моля ти се, тези трагични физиономии? Нали днес е празник?
Попов. Лили, иди виж дали той е станал. Аз не мога да понасям това състояние. Трябва да се разреши, да се реши!… Всичко в този дом е дяволски разбъркано, а трябва да се поправи. Всичко трябва да има свое място. Всичко… И Андрей също.
Елена. Как, и Андрей?
Попов. Даа, и Андрей! Защото досега ние още не знаем какво място ще му дадем тука.
Лилия излиза боязливо.
Елена. Господи, господи… какво става днес, какво става?…
Попов. Ти преди малко каза, че днес е празник. Вярваш ли сама на това? Не се ли страхуваш? Познаваш ли сегашния Андрей? Покаял ли се е той? После… после, ако се е покаял, няма ли да обвинява? Е-ее при толкова въпроси празник ли е днес?
Елена. А нима не е празник?
Попов. Празник ли е, когато се страхуваш от нещо? Ние сме на изпитание… Както някога — там, в морето, при силна буря… (В забрава и силно.) Ах… Девятий вал, девятий вал…
От градината се чува гръмливият смях на инженер Романов: „Ха-ха-ха-ха, девятий вал, девятий вал… ха-ха-ха… Морски възпоминания, драги… Ха-ха-ха…“ Попов отива на верандата, а Елена на левия прозорец.
Елена. Г-н Романов, защо не се качите? Елате, елате, ние идвате навреме и с късмет. Първият гост сте. Елате, има за какво.
Инж. Романов (отвън). Научих, госпожо, нека е честито. Но — после. Борисе, слез, моля те, искам да поговорим набързо.
Елена. Че толкова ли бързате?
Инж. Романов. Пак неприятности… Нали знаете, ние не бързаме, но те бързат.
Попов. Сега, за минута, Романов. (Повръща се. Върви бавно. На средата на стаята се спира, мисли нещо и после излиза.)
Пауза
Лилия (от вратата). Андрей, по-скоро, по-скоро. (Влиза.) Мамо, той сега ще дойде. Връзва си връзката! Уф, каква връзка!… Представи си, аз го помолих да вземе една от татковите, а той не иска.
Елена. Не иска ли?
Лилия. Да. Казва, че и без нея прекрасно би могло.
Елена. Снощи не можах да забележа добре, той как изглежда, Лили, много ли е измъчен?
Лилия. От пътуването ли?
Елена. Не, от живота му там. Навярно не е било лесно да се живее в чужбина без никаква поддръжка.
Лилия. И като си помисля, майко, че ние тука живяхме нелошо през тези години, като си помисля за безгрижния живот в пансиона… в същото време Андрей може би се е борил с глада и…
Елена. Да, лошо е, макар и по своя вина, трудно е да страдаш.
Лилия. Майко, но сега ти почваш.
Елена. Няма. Няма повече. Всичко ще забравим. Ще отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето.