Андрей. Не разбираш ли? Интересно, струва ми се, че аз напълно я разбирам. Тя много повече би се радвала, ако за мене като скулптор вестниците на Запад тръбяха похвали. Тогава инженера би останал в сянка. Но там е работата, че дипломирания инженер е все пак повече за обществото на мама от скулптора.
Лилия. Да, мама е малко практична. Ти не й се сърди, Андрей, тя… за твое добро…
Андрей. И своя гордост, нали?
Лилия. Защо дращеш?
Андрей (смее се). Дращя ли? Силно ли дращя?
Лилия. Не е необходимо толкова да бързаш. Аз искам днес да се радвам. Та ти не забелязваш ли цветята, Андрей? В зори съм ги брала за тебе. Твоите „бели цветя, като душата на дете“.
Андрей (приближава се към нея и я прегръща). Благодаря ти, Лили. Аз и сега много обичам цветята, въпреки че малко време съм имал да се любувам и мисля за тях.
Лилия. Знаеш ли колко е хубаво полето рано сутрин! Ние често ще ходим, нали, Андрей? И после… ти ще събираш от него всички сокове — на младостта, на нежността, на аромата — и ще ваеш.
Андрей. А кой ще работи?
Лилия. Как?
Андрей. Нали все пак трябва някой да работи, за да можем ние с тебе спокойно да правим нашите пролетни разходки, да берем цветя (с ирония), „бели като душата на дете“, и да ваем.
Лилия. Защо иронизираш тази фраза за цветята, нима си забравил, че е твоя?
Андрей. Моя ли? Да, действително съм забравил.
Лилия. Защо, неприятно ли ти е, че е твоя? Аз я намирам за твърде хубава.
Андрей. Там е работата, че не е правдива, и аз не съм забелязал по-рано.
Лилия. Нима не може да се каже за белите цветя, че са като душата на дете?
Андрей. Изглежда, че не може. Представи си едно вестникопродавче, запалило угарка, и тича или не… по-добре едно ваксаджийче, зъзнещо през зимата на тротоара, очите му, които молят, малкото треперещо телце, посинелите му устни… Как, Лили, бяла ли е душата на това дете?
Лилия. Какъв си ти — такъв… все гледаш на черната страна.
Андрей. Напротив, знаеш ли, ако аз съм гледал скептично на живота, ако аз не съм вярвал в звездата на страдующите, отдавна да съм свършил със себе си.
Лилия. Да си свършил! Защо?
Андрей. Ех, мъчно е да се разправя за това… Тежко беше там и сам човек не може да понесе. Но другите окуражават.
Лилия. Кои други?
Андрей. Онези, конто работеха и гладуваха заедно с мене.
Лилия. А те всички ли вярваха?
Андрей. Да, всички. Ония, които не вярваха — загиваха.
Лилия. Ах, колко е хубаво да вярва човек! Знаеш ли, Андрей, аз понякога се страхувам. От какво? Не зная. Но тръпна в смътен ужас. А друг път — вярвам. И струва ми се, че навлиза светлина в душата ми, че „хубавото“ се приближава и ще ме целуне топло по лицето като пролетен вятър. И чакам… чакам често така със затворени очи…
Андрей. Там е работата, че нито един от нас не чакаше със затворени очи. Ние вярвахме в едно „добро“ или в нещо „по-добро“ и се стремяхме към него с цялата младост на душите ни. Стремяхме се с ум, със сили, с всичко. И колкото страданието се сгъстяваше, толкова пие ставахме по-настойчиви, дори нагли. Защото човек, поставен в безизходност, отнасяща се не само за него, има право да избира най-прекия път.
Лилия. В такива минути, „когато страданието се сгъстяваше“, както казваш ти, не си ли се опитал да обичаш, да любиш?
Андрей. Защо?
Лилия. Така — да ти олекне.
Андрей. Когато нямаш хляб, какво ще ти помогне? Да обичаш е хубаво чувство, но там нямаше време дори и за това. (Пауза.) Защо, ти обичаш ли?
Лилия. Аз ли?… (Нерешителна.) Да… от тебе защо да крия, Андрей. И без това щях да ти кажа. После, ти сам би забелязал. Той е много хубав! Знаеш ли, Андрей, ние скоро ще се сгодим.
Андрей. Той ли ти каза това?
Лилия. И той, и мама, и г-н председателя.
Андрей. Кой председател?
Лилия. Председателя на дружеството. Той е главен акционер във фабриката.
Андрей. Хъмм, значи, има акции и във вашия годеж?
Лилия. Той е негов баща, може ли да не знае?
Андрей (учудено и с омраза). Негов баща?! Какво правите вие тука! Хубаво сте я заплели!
Лилия. Андрей… какво искаш да кажеш?
Влиза Елена.
Елена. Забравих да ти кажа, Андрей — един файтон-джия е дошъл още преди час и настоява да те види. Ще слез-пеш ли доле?