Андрей. Нека дойде тук.
Елена (неохотно). Добре, както искаш. (Излиза и вика отвън: „Мария, нека се качи горе!“ Гласът на слугинята: „Госпожо, та той ще изцапа.“)
Андрей (смее се беззвучно и с болка). „Ще, изцапа“… Та тука и без това е достатъчно изцапано. Не мога да разбера как се гледате в очите. Не се ли срамувате една от друга?
Лилия. Андрей, Андрей… кого осъждаш, какво съм виновна аз?
Андрей. Ти ли? Да, ти може би не си виновна, защото си млада и имаш своя дял, свое право над младостта. Впрочем защо се бъркам аз, когато осем години живота е текъл така? Кой ми дава право да преобразявам? Мога ли?
Влиза Файтонджията.
Файтонджията. Прощавайте. (Сваля си шапката и я държи отпред с двете ръце.)
Андрей. А-аа, вие ли сте?
Файтонджията. Ъ-ъ… вчера стана една неразбория с парите, дето ми дадохте. Нема време снощи да я оправим. Хора сме, викам — грешим. Казвах на слугинята да слезнете, по-хубаво беше.
Андрей. Да не би да съм ви дал по-малко пари?
Файтонджията. То за по-малко — не е, току викам, некак да я оправиме… Милостта ви да прощава. Знаете, стар човек съм, та ченето ми комай повече работи.
Андрей. Нищо, старче. Кажи каква грешка има с парите, да я уредим. Другото… остави. Истината си е истина — какво си виновен ти?
Файтонджията. Там е всичкото — кой знае истина ли е, или не е? Гледаш го черно, току виж — излезе бело. Очите ми не гледат хубаво вече. Гледам ви, знаете — чужд човек, и почнах да бръщолевя и за било, и за небило. От прост човек — толкоз. Де да зная аз, стар човек съм; в наше време чест беше едно, сега е друго. Че госпожата ходела с господин председателя на разходка — какво от това? — сега всички така правят…
Лидия гледа бледа и учудена. Андрей е смутен.
Андрей. Остави това… Нищо…
Файтонджията. Та ще ви се моля, не хващайте ку-сур. И малко ракия бях пийнал, а тя, пустата, развързва езика. Пиян човек — съдран чувал. Аз само добро съм видел от фабриката и ако научи господаря, ще изгони по моя вина син ми… Та… много ще ви се моля…
Андрей (тупа го по гърба и му подава цигара). Не се бой. Нищо няма да кажа. На — запали. Нали пушиш? А за парите, какво?
Файтонджията (взема цигарата и я поставя на ухото). Благодарим. Таквоз… за парите — нищо. Аз само тъй… Уж де… (Гледа умолително Андрей.) Пак ви се моля… Сбогом. (Излиза, мърморейки.) От прост човек — толкоз. Само беля да си навлече на главата.
Пауза.
Лилия (разтреперана). Значи, ти знаеш?… Затова ли се възмути?… Андрей, затова ли негодуваше, когато ти казах, че обичам Жорж?…
Андрей. О, той Жорж ли се казва?
Лилия. Какво е виновен, та го мразиш?
Андрей. Не го мразя. Но чудно ми е как вие, които, за да защитите вярата си, се отказахте от мене, сега можете да живеете под един покрив, като че ли нищо не става помежду ви.
Лилия. Андрей, аз треперя и се радвам… Знаеш ли? Сега ти ще промениш всичко. Ти за това си дошел, нали?… Да промениш всичко. Да направиш в този дом да бъде по-топло… Аз съм слаба, Андрей, какво съм аз? Аз дори не виждам какво трябва да се промени освен онова, което се отнася до любовта ми, освен онази преграда между мене и мама, която чувствувам благодарение на женската си интуиция. А ти си силен, Андрей, ти ще преобразиш нетърпимото, ти ще разрушиш прегради…
Андрей. Да разруша преградите? Хъмм… би било много хубаво. Но преградите крепи най-богатия човек в града — председателя на дружеството, главния акционер във фабриката. Едва ли ще бъде лесно да се бори човек сам. Каква полза да бъда Стокман, когато мръсотиите на Мюлтал ще останат. Но мене ме боли… боли… Гост съм и пак боли.
Лилия. Тогава?… Все нещо трябва да стане. Ти дойде, за да ни кажеш, че тука е гнило. Ние знаехме, но не обръщахме внимание. Сега?… Нищо ли няма да ни дадеш ти, Андрей?
Андрей. На вас ли да дам? Едва ли. Какво мога да ви дам? Най-хубаво щеше да бъде за вас, ако въобще не бях идвал.
Влиза Мира, облечена скромно. С интелигентно, но уморено лице.
Мира. Добро утро, Лилия. Днес ще свирим ли?
Лилия. Добро утро, Мира. Ах, днес едва ли ще можем. Снощи си дойде моя брат и аз не искам сега да се отделям от него. Андрей, това е моята учителка по пиано.