Господин Жилбер беше вкъщи. Жан-Марк навлезе в дългата галерия с мрачни картини.
Като го видя да влиза, Жилбер, който работеше на масата си, стана бавно като сомнамбул. За миг лицето му бе безизразно. После усмивка освети очите му, устата му; цялото му лице засия от изненада и радост.
— Минах съвсем случайно — каза Жан-Марк.
— А пък аз — каза Жилбер — останах вкъщи съвсем случайно.
— Защо?
— Трябваше да изляза с баба си. В последната минута промених решението си. Предпочетох да завърша домашните си. И ето!
— Чудесно!
— Аз не се учудвам! От квартирата си ли идваш?
— Не, бях наблизо, на авеню „Бужо“, с леля ми и Валери. Ти какво си започнал да правиш?
Наведе се над масата и видя страници, изписани с изчисления и драсканици.
— Остави — каза Жилбер. — Толкова отегчителна работа!
На стената зад него беше забодена фоторепродукция на онази статуя на Орест и Пилад, на която толкова се бе възхищавал в Лувъра заедно с Жан-Марк.
— Я — каза Жан-Марк, — намерил си я?
— Да, изрязах я от една книга за гръцката скулптура.
— Прекрасна е!…
Жилбер откачи картината и я подаде на Жан-Марк.
— Вземи я.
— О, не. Ами ти?
— Ще купя друга книга. Много ще ми бъде приятно да си мисля, че имаш тази снимка у вас. Ще я поставиш ли в твоя кабинет?
— В моя кабинет?
— Да, след сватбата ти.
— Разбира се — каза Жан-Марк със свито гърло.
Погледнаха се в очи. Замълчаха. Жан-Марк чувствуваше, че главата му гори. Сегашното му щастие беше в равновесие като топка върху острие. За толкова кратко време! Едно движение вдясно, едно движение вляво, един лек полъх, един вик, гласът на Валери и той ще се сгромоляса.
— Значи, решено, датата е определена? — каза Жилбер. — На 2 юли?…
— Да.
— И баба и дядо ми съобщиха това вчера вечерта. На 2 юли! Защо толкова късно?
— За да имам време да си взема изпитите, да се съвзема, да се приготвя…
— Отдавна ли се подготвяш?
Жан-Марк поклати глава.
— Ти си смешен, Жилбер! Защо да говорим винаги за тази сватба? Нямаме ли други теми за разговор?
Жилбер се замисли за миг и хвърли към Жан-Марк поглед, блестящ от сълзи. Челюстите му трепереха. Мъчно се владееше. Най-сетне очите му започнаха да гледат радостно и дружелюбно.
— Имаш право — каза той. — Трябва да не се вълнувам от тази сватба, да гледам на нея като на една смешна формалност, измислена от тежките хора срещу лекомислените!
Погледите им отново се срещнаха. Жан-Марк бе обзет от необикновено щастие, сякаш животът му получаваше друг живот в подарък. Така приливът застила плажа и се сливат най-дребните частици на водата и пясъка, размесвани от вълнението.
— Ако знаеше само колко ми е хубаво да прекарам няколко минути с тебе? — каза той. — Отморявам се, отпускам се, дишам…
Като говореше, той държеше репродукцията с две ръце и я гледаше, сякаш се отнасяше за нея.
— Дай я, ще я поставя в плик! — каза Жилбер.
Докато ровеше в едно чекмедже, Жан-Марк се приближи до прозореца: долу бяха наредени в права линия зелените бухнали глави на кестени, окичени с бели цветове.
— Как дойде? — каза Жилбер, пъхайки фоторепродукцията в голям жълт плик.
— С остин купъра на Валери.
— Жалко, щях да те върна с моето емге! През гората не рискувам нищо, дори без книжка!
Изведнъж се удари по челото.
— Нали не бързаш?
— Даже доста, драги мой! Защо?
— Най-сетне нямаш ли поне четвърт час?
— Да, разбира се…
— Тогава ще направим един тур с емгето. Ще те доведа тук. И ти ще си вземеш остин купъра, за да се върнеш на авеню „Бужо“!
Как да му откаже? Тия малки разходки с кола из гората бяха радостта на Жилбер. Той караше бавно, като избягваше многолюдните алеи и наблюдаваните от полицаите кръстовища. Седнал до него, Жан-Марк му даваше съвети. Ами Валери, ами Мадлен, които го чакаха? По дяволите, ще измисли някакво извинение.