— Да побързаме — каза Жан-Марк весело.
Седяха един до друг в бялата черупка на емгето. Жилбер потегли внимателно и Жан-Марк го похвали. Скоро навлязоха в една безлюдна и тиха алея.
— Ускори — каза Жан-Марк.
Жилбер увеличи скоростта, но боязливо. Беше нервен, впечатлителен, ненормално боязлив. Трябваше да му се вдъхва вяра в рефлексите му.
— Завий вдясно — подзе Жан-Марк. — Сега вляво… Надмини тази кола, която пълзи…
Беше му приятно да заповядва на това момче, което мигновено му се подчиняваше покорно.
— По-бързо, по-бързо!
— Летим с осемдесет — прошепна Жилбер.
— Какво от това?
— Има ограничение на скоростта в гората…
— Не обръщай внимание на това. Давай!
Лицето на Жилбер се сгърчи. Той натисна газта. Страх се четеше в очите му с присвити клепачи. Остра наслада обзе Жан-Марк. Той докосна ръката на Жилбер върху волана.
— Намали!
Чертите на Жилбер се отпуснаха. Той преглътна слюнката си.
— Добре е — каза Жан-Марк.
Отражението на листата нахлуваше в колата с лъх на трева и на земя. Жилбер се усмихваше. Внезапно той попита:
— Какво ще правиш довечера?
— Ще работя — каза Жан-Марк.
— С Дидие?
— Не, сам.
— Защо не дойдеш да работиш у дома? Аз също съм много претрупан. Ще вечеряме заедно — дядо и баба ще бъдат очаровани! После всеки ще седне в един ъгъл с учебниците и тетрадките си, няма да си пречим, ще учим като ангели…
Идеята беше съблазнителна. Жан-Марк прие, без да се двоуми.
— Но най-напред трябва да се върна при Валери — каза той.
Когато влезе отново в апартамента на улица „Бужо“, Валери беше сама с един електротехник, който си вземаше бележки в тефтерчето си.
— Отчаян съм! — каза той. — Копелен ме задържа. — Леля Мадлен отиде ли си?
— Да — каза сухо Валери — Аз също щях да си тръгна. Наистина, Жан-Марк, ти доста прекаляваш!
Тя бе направила обидена гримаса, очите й бяха изцъклени, а гласът й остър като през лошите за нея дни. Костюмът й в тъмен цвят изразяваше напълно чувствата и: твърди плисета, блестящи от гняв копчета. „Отсега нататък през целия си живот тя ще има право да ми прави забележки! Това е непоносимо, непоносимо!“ — мислеше си той с униние.
— Толкова ли се отегчаваш да се занимаваш с нашия апартамент заедно с мене — подзе тя с по-примирителен тон.
— О, не — каза той.
И после заключи: „А когато тя се мъчи да бъде любезна, е още по-лошо“.
— Ела да видиш — каза тя. — Трябва да определим контактите в твоя кабинет. Къде искаш да се постави голямата лампа? Тук? Там? Тук е по-практично, там е по-хубаво… В края на краищата по мой вкус… Ще ме накараш да си мисля, че…
Той оставяше Валери да говори и си мислеше, че всичко, което тя казваше, му е безразлично.
Жан-Марк беше разтворил върху дивана напечатания на циклостил учебник и препрочиташе за десети път главата за конфликтите в частното международно право, без да запомни нито дума. Всеки миг вдигаше очи от текста, за да наблюдава Жилбер, който, седнал с наведена глава и разперени лакти върху масата, се мъчеше над домашното по математика. Изведнъж и Жилбер вдигна глава и погледите им се кръстосаха.
— Върви ли? — попита Жан-Марк.
— Не — изръмжа Жилбер. — Не мога да се съсредоточа.
— Аз също. В действителност двама души могат заедно да учат само ако работят върху една и съща тема!
— Искаш ли да спрем? — предложи Жилбер. — Можем да послушаме плочи…
— Никаква музика, докато не вкарам тая материя в главата си! Единадесет часът! Ще работим до полунощ!
Жилбер тежко въздъхна, заби пръсти в косите си и отново се наведе над тетрадката. Изнизаха се дълги минути. Жан-Марк дори не си даваше труд да чете учебника. Седнал със скръстени крака, той не изпускаше из очи Жилбер. Изведнъж му се поиска да пипне това твърдо и гладко чело, тези нежни челюсти, този дълъг врат, който се извиваше в основата си, за да очертае мощната и горда крива на раменете. „Защо Жилбер не е момиче?“ — запита се той. Тази мисъл го раздруса силно като физически шок.
— Мисля си за нещо — каза Жилбер, затваряйки тетрадката си. — Да направим една разходка извън града следващата неделя с моето емге. Трябва да покарам малко по шосе…