В осем и четвърт часа сутринта Алисия и Франсоаз излязоха, като оставиха Никола̀ да спи дълбоко, свил се в края на леглото. Той дори не отвори очи, докато те се миеха и обличаха. В бистрото си поръчаха две чаши кафе крем и виенски кифли. Бързаха и двете — Алисия, за да бъде на работа в „Першинг“ в девет часа, Франсоаз, за да отиде на улица „Сен Дидие“ за личните си вещи и машинописа, който трябваше да предаде в „Топ-Копи“.
— Нали не ти беше много лошо? — попита Алисия, чиито гримирани очи си бяха възвърнали големината и загадъчността.
— Не, разбира се — отговори Франсоаз. — Ами ти?
— Дори не почувствах, че сме трима в моето легло!
— Ти си много мила! Но все пак не мога да остана при теб с Никола̀!…
— Защо? Не ме притесняваш. А освен това нали ти казах, след осем дни Мари-Клод отива на курорт. Тя много ще се зарадва, ако пренаемеш от нея стаята й за три седмици. Тя е точно като моята. Само че няма течаща вода. Не е голяма беда, и без чешма в стаята може да се живее.
Франсоаз никога не би повярвала, че това момиче, обикновено мълчаливо и апатично, може да произнесе толкова дълга реч. Навярно от нейна страна това беше необикновен израз на симпатия. Алисия подръпна пак косите си, сякаш за да ги направи по-дълги, и добави:
— Значи така, ще отидеш да си вземеш нещата, ще се настаниш при мене, а когато Мари-Клод замине, отиваш в нейната стая.
— Да — съгласи се Франсоаз. — Това е идея…
В момента не я тревожеше въпросът за стаята, а предстоящата среща с Александър. Той навярно още спеше. В такъв случай тя ще натъпче куфарите си и ще излезе на пръсти, без да го събуди. Не, такова бягство беше недостойно за нея! Ако трябва, ще го измъкне от леглото, за да му съобщи решението си. Тя мислено си повтори какво трябваше да вземе: пишещата машина, преписите си, тоалетните принадлежности, няколко книги, двете си поли, летните блузи, бельо, мушамата си… Алисия топеше кифлата си в млякото с кафе и бавно предъвкваше всяка хапка. Капки падаха в чашата й. Когато свърши, тя избърса устата си с книжна салфетка, с малко огледалце провери състоянието на клепачите си, стана, оправи полата си и каза:
— Трябва да се измъкна. Ще се срещнем у дома в осем часа. Ключът е винаги под изтривалката…
Алисия тръгна, Франсоаз плати и излезе на улицата с чувството, че върви по тясно и огъващо се мостче над пропаст. Мисълта за това неустойчиво равновесие я преследваше чак до площадката пред нейния апартамент. Лъхна я на пустош, когато отвори вратата. Влезе във вестибюла с котешки стъпки, с разтуптяно сърце, сякаш се вмъкваше с взлом у непознати. По всичко личеше, както тя бе предполагала, че Александър още не е станал. Толкова по-добре! Тя влезе в стаята си и се отправи към вградения в стената гардероб, където бяха окачени роклите й. Изведнъж погледът й попадна на един лист, забоден върху възглавницата на леглото:
Сега е седем часът сутринта, а ти още не си се прибрала. Не очаквах от тебе такова странно поведение след един месец раздяла. Впрочем безумният гняв на Никола̀ и побягването му като стрела ме накараха да разбера добре доста неща, за които вече се досещах, откровено казано. Какво да се прави? Фатално е било: вие сте почти на една възраст; ти ще бъдеш по-щастлива с него, отколкото с мен. Не съм ли ти повтарял сто пъти, че дългът на всяко живо същество е да търси удоволствието, без да се съобразява с нищо? Днес, когато това търсене на удоволствие те води далеч от мене, аз не те критикувам, одобрявам поведението ти. Връх на глупостта ще бъде за мене да преча някому да устрои живота си, както си иска, в името на морала, спомените, дадената дума или личния интерес! Пожелавам и на двама ви големи радости, каквито заслужава вашата младост…
Като че ли беше някакъв фарс; тя се втурна в стаята на Никола̀, където Александър трябваше да прекара нощта. Празна! А малкият кабинет? Също празен! Книги липсваха по лавиците, папки от масата. Той беше прибрал книгите и книжата си и едва пристигнал, бе изхвръкнал отново. И тя нищо не беше предчувствала, нищо не беше предвидила в часовете, които бе прекарала между Никола̀ и Алисия. Каква идиотска вечер! И с каква жалка последица! По вина на Никола̀! Защо я беше повлякъл? Изведнъж тя го намрази. Не само че я беше посъветвал лошо, но беше причина за страшното недоразумение, което я обезкуражаваше и петнеше. Как Александър можеше да си въобрази, че между Никола̀ и нея има нещо друго, освен нежно приятелство? Всъщност Маду й беше казала същите думи: „Като че ли ти и Никола̀ сте една двойка…“ Долна, натрапчива мисъл на всички тия хора на зряла възраст и с жизнен опит! По инстинкт те стигаха до това най-отвратително обяснение. Бяха впръснали капка отрова в мозъка й. Най-очарователните, най-богатите й спомени бяха отровени. Всичко, което беше направила за Никола̀, излизаше предумишлено. Съмнително, двулично заради една дума. За Карол ли я вземаха? Тя доста силно презираше мащехата си, за да може да почувства сега тежката обида от едно подобно предположение. И сега Александър беше този, който хвърляше обвинението срещу нея. Плюеше в лицето й, преди да изчезне! Навярно, ако беше на мястото на сина, би действал, както подозираше, че Никола̀ е постъпил. Той нямаше да се въздържи от безпокойство за морална чистота! Но Никола̀ имаше благороден характер! Франсоаз като жена на баща му беше свещена в неговите очи. Александър беше неспособен да разбере тази чистота в отношенията. Той беше сух, циничен, разрушителен дух. „Щом се е измъкнал, значи едно такова бягство го устройва. Но не, несправедлива съм към него!“ Не можеше повече да се надява, че ще го види пак. Всичко беше напълно свършено! Нали това си бе пожелала! Беше се разгневила вчера, когато той я бе помолил да го приюти, а сега беше отчаяна, че е избягал. Самата тя не знаеше какво иска! Това второ писмо на скъсването я нараняваше повече, отколкото първото. Може би защото миналия път не беше сама в нещастието си. Нежността на Никола̀ й беше помогнала да понесе удара. Сега не можеше повече да разчита на него. В никакъв случай не ще се осмели да му покаже това писмо. Непоносима й се видя мисълта да го види отново, да почувства неговия сърдечен поглед. В действителност тя бе загубила едновременно Никола̀ и Александър. Къде да отиде? На кого да се довери? Помисли си за Жан-Марк, за Даниел. Но всеки от тях имаше свой живот. Даниел бе затънал в своя брак и в матурата си, Жан-Марк в годежа си и в изпитите си по право. Струваше й се, че и двамата се бяха отдалечили от нея през последните месеци. Най-вече Жан-Марк: Валери му влияеше. Той ставаше сноб, затворен, разочарован. Тя седна на един стол и се огледа. Мебелите се бяха отдръпнали незабележимо и се държаха на разстояние, студени и безучастни. Достатъчно беше на Франсоаз да погледне стената, лампата, ъгъла на масата, за да види навсякъде поражението си. Този апартамент беше отвратителен, противен, глупав, потиснат от мълчание и страх, прорязан от големи тръби, претъпкан с лоши спомени… Какво правеше тя сред този безжизнен свят? Ясножълтата боя по стените течеше в очите й, изпълваше я до прилошаване. Да бяга! Където и да е, но да бяга!… Тя въртеше писмото на Александър между пръстите си. Всяка дума беше отпечатана в главата й. „Какво да се прави? Фатално беше… Вие сте почти на една възраст!… Не те критикувам, оправдавам те…“ Спазъм сви гърлото й. Беше готова да избухне в ридание, но изтича навън и дръпна вратата на апартамента зад себе си.