— Сега надявам се, че си разбрала — каза Мадлен, като върна писмото на Франсоаз.
— Верен на разбиранията си!
— Какво значи това?
— Че ме е предупредил още в началото за това, което ме очаква, ако стана негова жена. Мога да се сърдя само на себе си!
— А тия намеци по адрес на Никола̀?
— Идиотщини! Но причиняват болка! О, каква болка, Маду — изстена Франсоаз.
Седнала на края на леглото, тя отпусна глава назад. Погледът й се заби в тавана. Колко пъти в детството си тя се бе приютявала в тази стая, изливайки тъгата си, сълзите си, гнева си върху коленете на Маду! Днес пак бе достатъчно да бъде отново тук, за да почувства свежия поток, идващ отдалече. Както морският вятър облъхва пешеходеца още преди той да види морето, така, без още никакъв определен спомен да я обземе, и тя изпитваше загадъчната милувка на миналото. Мадлен се разхождаше пред нея, силно развълнувана, като надзирател, с цигара в уста и помрачено лице. Тя беше разумът, традицията, балсамът, яката опора, семейството. Както преди, достатъчно бе да се опреш на нея, за да се съживиш.
— Първо, скъпа моя, ще се настаниш тук — каза тя.
— Вярваш ли? — прошепна тихо Франсоаз.
И разбра, въпреки всичко, че се е надявала на тази повеля.
— Как така дали вярвам? Уверена съм!
— Да, но Никола̀? Нямам право да го оставя — каза Франсоаз. — Без мене има опасност да се провали. Жалко ще бъде при тия качества, които има!… Трябва да бъда до него, да го надзиравам, да… да го съветвам незабележимо…
— Значи какво? Искаш да продължиш да живееш с него на улица „Сен Дидие“? — попита Мадлен. — Какъв абсурд!