— Да, разбира се, вече не е възможно…
— Трябва да дадеш под наем този апартамент, както е мебелиран. Това може да стане много изгодно. Аз ще се наема с тази работа. А пък за Никола̀ ще намерим една стая в квартала. Така той няма съвсем да убегне от твоята бдителност. Ще видиш, ще бъдеш много добре тук, скъпа моя…
— Сама с татко! О, не!… Не, не ще мога, Маду!
— Няма да бъдеш сама с него. Аз реших да остана.
Детинска радост обзе Франсоа! Колко бе странно! През целия си живот като омъжена жена тя се бе чувствала на възрастта на Александър. И едва Александър си беше отишъл, тя ставаше отново дете.
— Ако останеш, това е друго нещо — каза тя.
Изтощена от дългата съпротива, сега тя се отдаваше на физическото удоволствие от намаляване на напрежението. С разбити нерви, с освободена мисъл, тя дори се питаше защо толкова дълго се бе противопоставяла на волята на леля си. Нищо вече да не решава, нищо вече да не пресмята, да се подчинява. Тя въздъхна:
— Ах, Маду, ако знаеше!
— Знам, знам — каза Маду, като я помилва по косите.
Настъпи мълчание. Франсоаз пъхна писмото в дамската си чанта. После каза:
— Размислих, Маду. Вярвам, че ти имаш право: трябва да поискам развод.
XXI
Шарл Совело глътна две таблетки аспирин, разтворени във вода, и постави чашата върху нощната си масичка.
— Какво вземаш? — попита Мариан, влизайки в стаята.
— Нищо — отвърна той. — Аспирин.
— Пак ли!?
— Имам силно главоболие! Не искам да прекарвам втора безсънна нощ в предъвкване на тази история! Аз съм отчаян, отчаян, Мариан!
— Аз също съм отчаяна, Шарл. Но не можем да откажем, добре знаеш!
Тя свали пеньоара си и легна. Колко лесно приемаше всички беди, които й идваха от нейните деца! Майка преди всичко, снизходителността й произлизаше от утробата. На него обаче не му оставаше нищо друго, освен да върви след нея в това постоянно одобряване на свършения факт. Той запали цигара, дръпна два пъти, загаси я в пепелника и измърмори:
— Тая малката, всъщност ти видяла ли си я!… Нищо… По-малко от нищо!…
— За тебе може би. Но Лоран я обича. Тя чака дете от него! Това не е ли най-важното?
— Не, когато се отнася за един осемнадесетгодишен хлапак!
— Много е зрял за възрастта си… Освен това аз не съм толкова строга като тебе по отношение на Беатрис. Тя има интересно лице, непринудени маниери, мила усмивка…
Сиропът преливаше от чашата. Шарл Совело се питаше дали наистина жена му е останала с добро впечатление от тяхната среща с Беатрис Мурен, или пък се преструваше, че я намира симпатична само за да го убеди. Самият той беше страдал през цялото време на посещението за представянето й. Глупавото държане на Лоран като завоевател, фалшивата свенливост на момичето, нейните резки движения с раменете, подсмихванията й, разкритите й от съвременната мода прелести. И това щяха да гледат непрекъснато в дома си! Баща на семейство, Лоран сигурно ще зареже учението си. Щастлив щеше да бъде, че има предлог да захвърли учебниците си. Откъм тази страна всъщност нямаше какво да се съжалява. Докато Даниел беше относително доволен от това, което бил направил на матурата, Лоран съвсем не се надяваше да получи тройка. Според неговите думи излишно беше да се очаква нещо повече и да се мечтае за нещо друго. Ще му намерят някаква работа с ниска заплата. Неговият доход, прибавен към това, което изкарва съпругата му, ще му позволи да си живурка леко, при условие че ще живее тук. Две малки семейства на гърба му. Ще има ли сили да понесе този извънреден товар? А отгоре на това нямаше дори право да се оплаква! Твърдото и лъчезарно лице на Мариан предварително му забраняваше. Тя го изгледа внимателно и каза:
— Ти остаряваш, Шарл.
Учуден, той измърмори:
— Какво те кара да говориш така?
— Твоят отчаян вид! Две неща са сериозни в този свят: неизлечимата болест и смъртта. Ние не сме стигнали дотам, благодаря на бога! Съдиш за поведението на сина си с предразсъдъците на твоите родители. Абсурдно е! Трябва да разбираме младите, да живеем с техните идеи!
— Значи според тебе нашият дълг като родители е да казваме „да“ на всичко, което им минава през главата!
— Не отивам чак дотам. Но щом искат да се женят на двадесет години, ти не трябва да се възмущаваш, под предлог, че си се оженил на тридесет и три.
— Когато ние се женихме на тридесет и три години, имахме опит, професия…