— А пък те имат ентусиазъм, въображение! Може би това е по-хубаво.
Той се плъзна в леглото и облегна глава върху възглавницата.
— Странно — каза той след малко, — мисля за родителите на Даниел. Чух те да казваш преди, че защото те били разведени, техните деца, лошо надзиравани, лошо напътствани, без родителска обич, били сключили неразумни бракове. Но нима нашите деца не вършат същите глупости точно защото сме много задружни, защото много се занимаваме и сме много добри с тях?
— От това следва ли да се каже, че родителите на Даниел са имали право?
— От това следва да се каже, че като вземем точно обратното на това, което те са направили, стигаме до същия резултат като тях, от това следва да се каже, че няма значение дали си нежен или суров, деспотичен или слаб, егоист или щедър в семейството си, от това следва да се каже, че характерите, нравите, съвременното влияние са по-силни от всички принципи на възпитанието, от това следва да се каже, че ние не можем нищо да забраним на нашите дъщери и синове…
— Може би — каза тя. — Ние сме в една преходна епоха. Светът бързо се променя. Трябва да се приспособиш или да умреш. Аз съвсем нямам намерение да умирам! Съвсем нямам намерение да минавам в очите на децата си за безчувствена, проповядваща и ретроградна майка! И ти трябва да вземеш пример от мене, ако искаш Дани и Лоран да продължат да те уважават и обичат!
— Да ме обичат да, но да ме уважават — съмнявам се!
— Много добре се чувствам и без тяхното уважение! — каза тя.
— Аз също, аз също — изпъшка той.
И добави:
— Но те много добре ли се чувстват?
— Какво искаш да кажеш?
— Може би предпочитат да ни уважават? Ние им попречихме. Ние им казахме: ние сме ви приятели, ваши равни, ние не струваме кой знае какво, да се надсмиваме заедно на нашите слабости! Защо тогава се учудваме, че залитат, като вървят?
— Изобщо ти хвърляш обвинение срещу нас, че не сме продължили да играем комедията?
— Няма дисциплина без комедия! Свалиш ли униформата й, армията се разпръсква. От искреност, от слабост ние се отказахме да играем пред децата си ролята на всезнаещи, всеможещи и почти безгрешни родители! Ето резултата.
— Колко приказки за двама млади, които се обичат и се женят по-рано, отколкото ти би желал! — каза тя. — Наистина, Шарл, ти изпитваш удоволствие да се дразниш! Хайде, спи!
И тя угаси лампата. Тъмнината и мълчанието съвсем не можеха да го принудят да спи, а още повече го тласкаха към размишления. Той се питаше дали същите проблеми ще възникнат пред Дани и Даниел, пред Лоран и Беатрис след двадесетина години. С темпото, с което се движеше младежта, как тия четиримата ще възпитават своето потомство? Какви ще бъдат отношенията между родители и деца след систематичното разрушаване на родителския авторитет? Ще има ли семейство?… В деня, в който Кристин ще порасне… Той се помъчи да си представи това бебе девойка — кокетна, влюбена, взискателна, отчаяна — и дебело въже стегна врата му. Самият той какво ще бъде в това далечно време? Шестдесет и пет седемдесетгодишен. По няколко часа на бюрото, обичайното събиране за ядене около семейната маса, на курорт по морското крайбрежие, спорове, болести, сметки, раждания, безсънни нощи, старостта, смъртта — един живот като другите. Той се обърна в тъмнината. Ако животът беше по-спокоен, щеше да ни бъде по-мъчно да се разделим с него. Най-висшето милосърдие на бога е, че пречи на хората да бъдат щастливи на земята. Тази мисъл го разнежи, успокои. Или пък това беше последица от аспирина. „В края на краищата — мислеше си той — Мариан има право! Да се ожени за тази Беатрис! Ще видим после!…“ Той затвори очи. Малко по-късно отново ги отвори, защото жена му стана. Тя прошепна:
— Стори ми се, че чух Кристин да плаче. Ще отида да видя…
Той нямаше сили да мръдне езика си и заспа.
Дани се върна и прошепна:
— Няма нищо… Вече се успокои… Впрочем мама беше при нея…
— А, добре! — каза Даниел.
— Все пак мисля, че трябваше да й дам още един биберон, но пълен.
— Това ли ти каза лекарят?
— Не…
— Тогава върши това, което ти е казал, и недей да правиш нововъведения!
— Колко си неприятен!
— Съвсем не! — изръмжа Даниел със смътно чувство на вина.
— Да, уверявам те! За нищо започваш да се караш. Да не би историите на Лоран да те правят нервен?