Никола̀ се сбогува в единадесет часа. Той не живееше вече при Алисия, а на улица „Сен Дидие“, докато Франсоаз успее да преотстъпи апартамента. Тя заедно с Мадлен го изпрати до вратата. Той се спусна по стълбата и изчезна, подскачайки от стъпало на стъпало като пъргаво козле.
— Показала ли си му второто писмо на баща му? — попита Мадлен, като затваряше вратата.
— Никога! — отвърна Франсоаз. — Ще го търси из цял Париж, за да му каже какво мисли за него! Не, разказах му само, че Александър си е отишъл, като ми е оставил бележка с три реда, без обяснения и без да посочи адреса си.
Мадлен погледна племенницата си с нежно одобрение и каза:
— Добре си направила.
— А за Жан-Марк според теб имах ли право да говоря на масата?
— Сто пъти да! Впрочем баща ти поиска той да дойде утре на обяд или вечеря!
— О, Маду, колко прекрасно ще бъде!
Мадлен хвана Франсоаз за раменете. Върнаха се в салона.
Разочарована, Мадлен слезе надолу от шестия етаж. Жан-Марк не беше у дома си. Все пак тя бе имала грижата да дойде рано сутринта. Може би е излязъл за нещо в квартала? За всеки случай почука на вратата на портиерката и я попита дали не е видяла да минава господин Ейглетиер.
— Да — каза портиерката. — Един младеж дойде да го вземе с кола. Заминаха, няма десет минути.
— Не ви ли каза кога ще се върне?
— А, не.
Мадлен извади бележника си от ръчната чанта, откъсна едно листче и написа на него:
„Всичко е уредено, Жан-Марк! Баща ти те чака днес за обяд или за вечеря. Телефонирай ми вкъщи веднага щом се върнеш. Маду“.
— Бъдете спокойна, ще му го предам — каза портиерката, като взе с едната си ръка листчето, а с другата — двете банкноти от по един франк.
— Впрочем господин Ейглетиер никога не минава покрай стаичката ми, без да ме попита дали няма писмо за него. Пък и имам телефон!… Тя каза тези думи, като размаха ръката си и важно поклати глава. Мадлен излезе успокоена. Жан-Марк ще бъде уведомен. Ако е зает днес, ще дойде утре вкъщи. Филип няма да промени мнението си. Пътят бе открит. Времето бе хубаво. Малки бели облаци покриваха синьото небе. Привлечена от зеленината, Мадлен слезе надолу по улица „Асас“ и навлезе в парка „Люксембург“. Играеха деца, студенти учеха под сянката на дърветата, един старец се топлеше на слънце, другаде двойки се целуваха, самотни момичета мечтаеха и тази смесица от възрасти и различни мисли придаваше на всичко сериозно и приятно значение, което стягаше сърцето. Мадлен седна на железен стол в една алея и запали цигара. Мина и изчезна млада и очарователна жена. Времето я отнасяше по-бързо от стъпките й. След няколко години, след известно време тази красива непозната жена ще бъде стара, ще седи на стол и през замъглените си очила ще гледа друга разхождаща се жена, също така грациозна и равнодушна, каквато е била самата тя. И целият й живот ще бъде зад нея. Със спомена за един мъж по средата. Един мъж, който я е разочаровал, защото тя го е поставяла много високо или пък защото той я е напуснал, или защото тя го е измамила, или пък защото той не й е създал деца, или защото той й е дал много, или защото е умрял, или пък защото този мъж никога не е съществувал. Така е със самата нея, така е с Франсоаз, така е с всички жени, които са мечтали, които са чакали и които ще си припомнят… Тя се изненада от тази меланхолия, от тази тежест в сърцето си, когато бъдещето просветляваше за всички същества, които й бяха скъпи. Дори и за Франсоаз! „Тя ще се излекува! Аз искам! Ще я принудя! Убедена съм, тя започва вече да забравя Александър. Още няколко месеца и напълно ще се откъсне от него…“ Слънцето жареше лицето й. Издърпа стола си, за да се настани на сянка под едно дърво, протегна крака, затвори очи. И в алената нощ на очите си тя, усмихната и сляпа, се видя отново на двадесет години до Юбер край кейовете на Сена.
Заслепен от слънцето, Жан-Марк свали сенника на предното стъкло. Жилбер, който шофираше, направи същото. Колата летеше бързо и равномерно по южния аутобан. От движението вятърът нахлуваше през отворените прозорци. Жилбер беше разкопчал яката на ризата си. Големи черни очила бяха яхнали нежния му нос.
— Задмини този камион — каза Жан-Марк.
Жилбер се подчини, вмъкна се в дясната колона и измърмори: