Выбрать главу

— Ти наистина си добър учител. Благодарение на теб можах горе-долу да се подготвя за матурата, благодарение на теб ще взема шофьорска книжка!

— Ето на — отговори Жан-Марк, — карам другите да успяват, а аз самият не успявам!

— Откъде знаеш? Чакай да видим резултатите! Може на изпита да попаднеш на не толкова лош професор…

— С тоя резултат по гражданско и по търговско право и най-снизходителният професор ще се чувства задължен да ме скъса. Да, ще се проваля, чувствам го. Ще трябва да се явя отново през октомври и още отсега да започна здравата да зубря.

— С Валери до теб? — каза иронично Жилбер.

Жан-Марк не отвърна. Бръмченето на мотора нахлуваше в главата му. Учудваше се, че не се чувства щастлив в тази разходка с колата, за която отдавна бе мечтал. В действителност приближаването на една дата почерняше всички перспективи пред него. Той напразно си мислеше, че е съгласен с Жилбер по всички жизнени въпроси, заплахата от брака надвисваше само над него. Още три седмици? Прахосваше скъпернически последните си свободни мигове с трагичната увереност, че скоро ще бъде разорен. Вместо да проявява нетърпение в навечерието на церемонията, за него сега всичко беше мъчително. Навярно ловенето от мъжете познават тази предбрачна агония. Той беше като другите. Като другите щеше да свикне. Може би ще бъде по особен начин доволен от своята съдба. Бяха стигнали вече до „списъка на брака“, до поканите, до ходенето при шивачите… Една кола надмина Жилбер, после друга, трета.

— Всички ни задминават — каза Жилбер.

— Остави ги — каза Жан-Марк. — Ние не бързаме!

— Да! За някои хора, които не бързат, целият живот е пред тях; а пък ние имаме само няколко часа.

— Защо говориш така?

— Не се ли досещаш поне малко? — попита Жилбер.

Ситни капки пот искряха в корените на русите му коси. Той свали очилата си и отправи поглед към Жан-Марк. В очите му блестяха сълзи. Изведнъж той прошепна:

— Моля те коленопреклонно, Жан-Марк, не се жени!

Молеше с тона на гласа, с блясъка на очите си.

— Какво дрънкаш? — отвърна Жан-Марк. — Гледай пред себе си!

Жилбер съсредоточи вниманието си върху пътя и пак каза:

— Не се жени, Жан-Марк! Ти не обичаш Валери и не смееш да си го признаеш. Кого искаш да измамиш, като играеш тази комедия? Нея? Себе си? Мен? Не съм прост! Знам какво става в главата ти! Ти нямаш право да почерниш живота си само защото една вечер поради слабост, поради глупост си обещал на това момиче да се ожениш за него! Тя не е за теб! Ти си най-чувствителният, най-изисканият, най-задълбоченият мъж, когото познавам; а тя е една идиотка в светския механизъм! Ами родителите й! Ами приятелите й! Ами средата й! Всичко е така фалшиво, че да закрещиш!

За миг на Жан-Марк му се прииска да каже точно това, което сам мислеше. „Няма по-лош спор — мислеше си той — от този, в който двамата противници са по същество на едно и също мнение!“ Но едвам въздържал гнева си, той се разнежи и тихо каза:

— Има нещо, което ти не можеш да разбереш, Жилбер!

— Разбирам всичко! — извика Жилбер. — И най-напред, че те е страх от скандал. Ти си много възпитан, за да не чупиш прозорците дори когато това е единственото спасение за тебе, за да не умреш задушен! И все пак, ако искаше, щеше да бъде много просто!

Замълчаха отново. Стотици коли летяха в тяхната посока и във всяка една от тези черупки от боядисана ламарина имаше може би по една драма. Жилбер караше по-бързо, устремил поглед в линията на хоризонта. След разклонението за Фонтенбло той изръмжа:

— Смееш ли да кажеш, че обичаш плътта й?

— Млъкни Жилбер!

— Мълчал съм в продължение на месеци! Сега вече не мога. Жан-Марк, да избягаме! Няма друго разрешение.

— Как ще стане това?

— Имам пари! Да заминем заедно за Египет… Не, за Гърция! Да видя Гърция заедно с теб! Цялата тази вкаменена красота под слънцето и ние двамата пред нея!

Възбудата му обземаше Жан-Марк. За част от секундата той също видя това безумно щастие, чисто и сурово като гръцкото небе. Спомни си снимките, които баща му и Карол бяха донесли миналата година от своето пътешествие. Пречупени колони, фронтон с много ценен релеф, Карол облегната на мраморен блок, усмихната към слънцето. Само тя би могла да го спаси от Валери. И може би от Жилбер! Защото тя бе повече от жена: нещо фатално, нещо съвсем ясно, нещо ненаситно като героините на античните драми: Клитемнестра, Електра, Хермиона, Федра… Имена от учебниците. Въпреки това в сърцето на Гърция тия учебникарски щампи трябва да оживяват. Орест и Пилад се разхождат по улиците на Атина, хванати под ръка. Всичко беше възможно. Всичко беше красиво, защото слънцето изгаряше праха на годините. „Тук всичко беше неумолимо заплетено — годеж, сватба, приеми, работа, пари, легло… Там, там е бягство извън времето. Да замина, да замина… Но ще трябва да се върна един ден…“ Пътят се разстилаше пред него еднообразен. От време на време някое стъкло му отправяше слънчев блясък в очите въпреки спуснатия сенник. Спряха се на пункта за плащане на таксата. Жилбер даде двата франка. Един полицай, облегнал се на будката, ги гледаше настойчиво с присвити вежди под бялата каска. Колата потегли отново с приятно бръмчене. Жилбер смени скоростите без засечка.