— Не е възможно! — каза Жан-Марк.
— Кое не е възможно?
— Да заминем ти и аз!
— А защо не? Кажи! Защо не? Ще бъдем толкова щастливи там!
— Там може би да!… Но после тук?…
— И там, и тук, и където и да е, и винаги — каза Жилбер.
Около тях се изнизваше един див и суров пейзаж: белезникави скали над кафява земя, мършави тополи, затънтени странични пътища. Наближаваха разклонението за Юри.
— Да завия надясно? — попита Жилбер.
— Не. Продължавай за Немюр. Ще обядваме, после ще се върнем в Париж.
— Бързаш ли да се прибереш?
— Бих желал да се върна към осем часа.
— Среща с Валери ли имаш? Така значи? И не смееш да й направиш такъв номер?
Той нямаше среща с Валери, но изведнъж го обезпокои мисълта, че може да прекара вечерта с Жилбер. Това момче толкова го привличаше, че губеше чувство за равновесие като над бездна. Един оглушителен глас стигна до ушите му през шума на вятъра и мотора:
— Не разбираш ли, Жан-Марк? Аз те обичам! И ти ме обичаш, знам, чувствам!
Тези думи отекнаха дълбоко в Жан-Марк. Луда радост се смеси със страха му. Сякаш бе удовлетворен да чуе от Жилбер точно това, от което най-много се страхуваше.
— Как бих могъл да живея без теб, Жан-Марк? — подзе Жилбер нежно.
— Как ще можеш да живееш с мен? — попита Жан-Марк сурово. — Помислил ли си? Като ония жалки момчета, които се влачат на двойки по „Сен Жермен де Пре“ — така ли ни виждаш и нас двамата?
— А Орест и Пилад жалки ли ги намираш?
— Може би са били като живи!
— Значи по-добре е да се умре!
— Не говори глупости! Не искам да ни сочат с пръст — това е всичко!
— Но пък искаш всяка вечер да се любиш с една жена, която не обичаш! — изръмжа Жилбер. — Докато ме има мене. Докато ни има нас двамата! Това, Жан-Марк, аз не ще понеса!
Той натисна газта: емгето настигна една голяма американска кола, вървя подире й и я задмина.
— Сега мини вдясно — каза Жан-Марк. — И намали малко.
Но Жилбер продължи да увеличава скоростта.
— Защо правиш това? — попита Жан-Марк.
— Защо да не го правя? Страх ли те е?
— Не.
Жан-Марк се обърна и видя голямата американска кола, която бързо изоставаше.
— Намали — каза той пак.
— Не, няма да намаля! — извика Жилбер с неочаквана ярост.
— Луд ли си?
— Да, Жан-Марк, аз съм луд! И вината е твоя! Ти и аз било невъзможно, казваш ти? Но ти без мен е също така невъзможно! Тогава какво ни остава да направим? Отговори! Но отговори де! Нали виждаш, че и ти самият не знаеш!
Кракът на Жилбер смачка педала. Колата подскочи. Горчив ужас обзе Жан-Марк. Повдигна му се. В същото време пожела катастрофата. Имаше ли друг изход от дилемата, която го измъчваше? Стрелката на километража трептеше пред цифрата сто и четиридесет. Белите ръце на Жилбер трепереха върху волана. Лицето му бе красиво и жестоко. Отчаяно и нежно. Един обезумял ангел пореше въздуха срещу една стена. Жан-Марк се чу да стене с пресипнал глас:
— Жилбер! Жилбер! Не!
Наближаваше извита ограда, наклонена, гладка, с красиви бели отвесни линии, отбелязващи завоя. Сто и шестдесет.
— Обичам те! — изкрещя Жилбер. — Обичам те!
В същия миг машината излетя, колелата се откъснаха от земята, скърцайки от гняв, зелени и бели плоскости се завъртяха пред очите на Жан-Марк. За миг видя два окървавени трупа край пътя близо до Пуисо, Карол, покрила лицето си с ръце: „Какъв ужас, Жан-Марк! Не мога да гледам това!“ После всичко се обърка в главата му. Трясък от железа и счупени стъкла го зашемети и в същото време топла течност изпълни устата му. „Но това е идиотщина! — помисли си той. — Съвършена идиотщина! Не с мен се е случило това!“ И загуби съзнание.