XXIII
Всеки път, когато Даниел повдигаше глава, погледът му се спираше в този глупав фундамент с геометрична форма, покрит с черно наметало със сребърни ширити. Преди малко служителите от погребалната служба, минали пред него, бяха плъзнали ковчега отгоре и подредили сноповете цветя върху него и встрани. Възможно ли бе Жан-Марк да е затворен завинаги в този сандък? Убит намясто! Как е станало това? Колата била изскочила от пътя без видима причина. Миг невнимание навярно, една погрешна маневра. Жилбер е карал, без да има книжка. Жан-Марк е бил луд, за да го остави да шофира. Двата трупа са били откарани в болницата в Немюр. Оттам останките на Жилбер са били пренесени в Шантийи, където неговата баба и дядо, съкрушени, болни от мъка, искаха да го погребат в семейната гробница, а трупът на Жан-Марк бе докаран в Париж. В полупразната църква „Сен Жермен де Пре“ беше хладно въпреки горещината на улицата. Слънчевите лъчи се обагряха, минавайки през стъклата. Изведнъж присъстващите коленичиха. Застанал на първата редица с цялото семейство, Даниел се измъчваше, че го гледат как страда. Той отправи поглед към баща си. Изтощен, повехнал, с посиняло лице и безизразни очи, Филип като че ли мислено следеше някакъв разговор между двама. Франсоаз и леля Маду го гледаха загрижено, сякаш от всички тях той бе най-опасно засегнат. Самият Даниел трябваше да си признае, че въпреки упреците, които му отправяше, сега изпитваше неудържимо състрадание. Този път обстоятелствата бяха събрали баща му и майка му. Тя беше цялата в черно, залитаща, с облени в сълзи очи, облегнала се на ръката на втория си съпруг. Валери също беше тук. В тъмен костюм, военна кройка, със сухи очи и сурово изражение. Богомолците отново седнаха. На колене, прави, седнали — какво означаваше тази смешна гимнастика? Безсилни да помогнат на Даниел да приеме като загадъчно неизбежен страшния край на Жан-Марк, ритуалите на църквата правеха събитието по-неразбираемо и по-отвратително. Защо точно неговият брат? По силата на кое божествено изчисление или на каква математическа случайност Жан-Марк се е намирал точно там, където смъртта е трябвало да го удари? Какво е останало от него сега, когато вече не дишаше според медицинската терминология? Не беше ли душата отражение на мозъчната дейност и не изчезваше ли при спирането на тази дейност така, както една лампа угасва, когато ръката завърти електрическия ключ? Или пък продължаваше да живее след разрушаването на механизма, за да достигне след това до някакво възвишено, уникално и прекрасно съществуване, законите, на което ние сме неспособни да възприемем? Пред останките на скъпото същество Даниел преценяваше цялата суета на метафизическите теории, на които се беше възхищавал някога. Тон виждаше, от една страна, господин Колере-Дюбрусар да обяснява с жар аргументите на материалистите, на спиритуалистите, на екзистенциалистите, на интуитивистите, а, от друга страна, окървавеният труп на Жан-Марк. Ако някой положително знаеше какво представляват материята и животът, то не е този учител, потънал в книгите си, а младият мъртвец, загинал на пътя. За всеки, който не е минал в другия свят, науката за душата е само едно предположение. Но имаше ли „друг свят“? Даниел се спъваше винаги пред същите проблеми, пред същото безжизнено лице със затворени очи, със стиснати устни, което бе видял в моргата на болницата. Единственото сериозно нещо в света беше това: този тъмен и леден тунел, защитен от восъчната маска. В църквата продължаваше литургията, на която Жан-Марк не присъстваше: ето още една философия с предимството на своята хубава постановка. На Даниел му хрумна странното желание да попита Жан-Марк какво мисли за тази церемония, която се извършва около него. И такава мъка сви гърдите му, че трябваше да избухне в плач. Идиотски думи бръмчаха от устните му: „Край, Жан-Марк, край, драги мой!…“ Погледна вляво: Франсоаз, Маду и Дани се молеха с наведени глави. Свещеникът обиколи ковчега, като кадеше с тамян черния покров, свещниците, суетата. Очите на Даниел бяха замъглени от сълзи. Болеше го гръдния кош. Шумът от столовете и трополенето го изтръгна от вцепенението. Свърши. Цялото семейство се нареди с гръб до студената стена. Даниел отново се изплаши от бледостта и вцепенението на баща си: той изглеждаше също така мъртъв като сина си, когото бе загубил. Ако го бутнеха, щеше да се строполи на пода. Освободени, присъстващите се раздвижиха с едно смесено чувство на любопитство и погребална учтивост. От време на време Даниел забелязваше приятелско лице в потока от непознати: майката и бащата на Дани, Дидие Копелен, Никола̀, Лоран… Валери беше застанала сред членовете на семейството, вляво от Дани. Човек от погребалната служба поддържаше реда. Хората се изнизваха един след друг. Целувки, шепот, стискане на ръцете, опечалени погледи. На Даниел му се искаше да избяга от църквата, да избяга от тълпата, да бъде само със своите. Но беше невъзможно. Същият безсмислен закон, който задължаваше тези непознати хора да се изредят пред него, го задължаваше да понесе докрай техните съболезнования. За щастие редиците на нападателите се разредиха. Още тридесетина души. Изведнъж през главите на другите Даниел забеляза женски силует, облегнат на една колона: Карол! Имаше нещо трагично в това появяване. Слаба, изправена, с открито и сериозно лице, тя наблюдаваше сцената отдалеч. С бърз поглед се увери, че нито баща му, нито Франсоаз, нито Маду са я видели. Филип продължаваше да стиска безучастно ръцете, които се протягаха към него, и да казва машинално: „Благодаря, благодаря, че дойдохте!…“ Карол се откъсна от колоната. Щеше ли да пристъпи към семейството? Даниел се изплаши. Но не! С бавни крачки тя се отправи към вратата. Изчезна, без да се обърне. Хората от погребалната служба се бяха приближили до ковчега, за да го вдигнат. Фургонът чакаше пред входа на църквата. Камбаната започна да бие. Без да разбере как, Даниел се видя в една голяма черна кола със сиви седалки заедно с баща си, сестра си, леля Маду, Дани и Валери.