— Да тръгвам ли? — попита шофьорът.
— Да — отвърна Филип.
Колата потегли. Пред тях беше погребалният фургон, отрупан с леко разлюлени цветя. По тротоарите минувачите обръщаха глави. Момчета и момичета с щастливи лица — обичайната фауна на квартала. Навярно си мислеха, че отвеждат някой старец в гробищата. За младите — помисли си Даниел — смъртта в мирно време е само за възрастните. Колко много пъти Жан-Марк беше минавал по този път, беше се спирал пред тези магазини! Погребалният фургон, слизайки надолу по улица „Бонапарт“, към Сена, мина покрай бащината къща. Всички в колата мълчаха. Даниел не смееше да гледа баща си. Червена светлина спря кортежа пред кея Малаке.
Изтръпнал от хилядите иглички на студената вода, Филип за миг се почувства добре и облекчен. Но като се измъкна от душа, мъката отново го обзе и той разбра, че е толкова мръсен, както преди. Денят тегнеше върху него. Той носеше със себе си миризмата на гробищата. Без да бърза, се обърса, облече пижамата и мина в стаята си. Седнал на ръба на леглото, с лакти на коленете, той гледаше голите си крака и размишляваше за абсурдността на последните събития, които бяха разстроили живота му. Отчаянието му се усилваше от мисълта, че Жан-Марк не беше дори разбрал, преди да умре, че той все пак го обича. В това има, мислеше си, проклятие на съдбата и някаква неправда. Сега не само беше загубил своя син, но и цялата му неизползувана щедрост се обръщаше срещу него и го задушаваше. Този същият Жан-Марк, когото толкова дълго време беше отказвал да види, изведнъж му ставаше необходим. Считаше го за нищо, докато знаеше, че е жив, не можеше без него сега, когато знаеше, че е мъртъв. За какво да работи, да печели пари, да подготвя бъдещето? Разбира се, оставаха му Даниел и Франсоаз. Бледи копия на един прекрасен, отсъстващ образ. Обвини се, че не е благоразположен към тях. На няколко пъти през тези ужасни часове тяхната всеотдайност към него го бе разчувствала. Мадлен също се бе показала извънредно нежна и дискретна. И малката Дани, и другите… Всичко бе минало нормално в болницата, в църквата на гробищата. Страшно е да се мисли, че изисканото протичане на една погребална церемония може да донесе на близките на покойника някакво облекчение и да предизвика чувство за някаква светска изява в това нещастие. Филип си каза, че му предстои безсънна нощ. Беше взел успокоително. Обикновено това благотворно средство успокояваше нервите му и го предразполагаше към сън. Но този път щеше да бъде недостатъчно. Един часът след полунощ. Той се изтегна по гръб на леглото и скръсти отпуснато ръце на гърдите си. Ужасен спомен го потресе: същата поза на Жан-Марк, проснат там в болницата между белите стени. Никога не ще забрави тази вкаменена маска. Вдигна ръце, взе вестниците от нощната масичка. Войни, катастрофи, самоубийства, убийства, заседания на министерския съвет, заплахи от стачки, неуспели революции — нищо от това не го засягаше, защото нищо от това не засягаше Жан-Марк. Обхождаше с поглед едрите заглавия, без да се мъчи да разбере смисъла, и се вслушваше как протича времето в главата му. Понякога някаква картина, бликнала от миналото, го заслепяваше с блясъка си. Виждаше Жан-Марк на седем години, на дванадесет години, на петнадесет години, на плажа, в градината в Бромей, но винаги със затворени очи. Някакво стягане в гърлото. Той заби глава във възглавницата и стисна челюсти. Не, не така!… Кризата бе избягната. Той задиша дълбоко. Прилошаването мина, но мъката си оставаше все така силна. Тишината и празнотата в тази розова, женствена и нежна стая бяха непоносими. Нещо тревожно, малко зловещо се излъчваше бавно от мебелите, от пердетата, от килимите. Сякаш за да прогони някаква злокоба, Филип изохка няколко пъти.