— Ах! Ах!…
Не се мъчеше да говори сам на себе си. Просто въздишаше. Това го облекчаваше. Изведнъж звънът на телефона прониза тъпанчетата му. По това време? Можеше да бъде само грешка. Той вдигна слушалката:
— Ало?
От бездната долетя нежен глас:
— Ти ли си, Филип?
— Карол! — прошепна той.
И уплахата и надеждата се смесиха в него, сякаш този нощен повик, достигнал до него в момента, когато най-много имаше нужда от помощ, беше някакво свръхестествено знамение.
— Откъде се обаждаш? — попита той, след като се съвзе.
— Ами… от Париж… Ужасно е!… Не мога да повярвам!… Тази сутрин бях в църквата…
— Не съм те видял.
— Аз те видях. Знам много добре какво преживяваш! Аз съм като луда! Не мога да стоя на едно място!… Ах, Филип!…
Той почувства, че тя диша на рамото му и сълзите, които отдавна задържаше, бликнаха от очите му. Настъпи мълчание, толкова напрегнато от мисли, че в къщата се почувствува присъствието на Карол. Най-сетне Филип каза:
— Съкрушен съм, Карол!
— Бедният ми Филип! Трябва да те видя, ако това е по силите ти!
— За какво?
— Защото… защото е необходимо!
— За кого?
— За нас двамата.
— Кога искаш?
Тя се подвоуми една секунда, после прошепна:
— Веднага.
Прониза го силна, позорна радост.
— Веднага — измънка той. — Но… къде?
— Вкъщи. Аз съм наблизо, телефонирам от едно бистро.
Той бързо размисли, че всички вкъщи са си легнали, че не се излага на никакъв риск и че освен това не е длъжен да дава сметка на никого.
— Ела — каза той. — Чакам те.
Остави телефонната слушалка, върна се в банята, облече се трескаво, отиде да отвори входната врата, за да предотврати Карол да звъни, и застана на пост в салона, обзет от нежна тревога. Една-единствена лампа пръскаше успокоителна светлина върху дивана и фотьойлите, дружелюбно приближени. Изведнъж Филип чу шумолене във вестибюла и се затича. Карол изникна пред него непроменена като по чудо и все пак с някакъв нов, сериозен и нежен израз в дълбочината на очите. Той дълго я съзерцава, без да каже нито дума, сякаш се страхуваше да вземе за действително това видение, рожба на умората и неговия траур. Тя също не говореше. Най-сетне той я хвана за ръка и я въвлече в салона. Влизайки, тя погледна мебелите така, както изпаднал в немилост владетел гледа своите бивши поданици. Тук всичко още й принадлежеше. Той с острота почувствува това. Внезапно тя се облегна на рамото му. Той я обгърна с ръце, задавен от щастие и мъка. Нейната нежност му действуваше като изтезание. Не можеше напълно да забрави, че тя беше в основата на това голямо бедствие, и въпреки това нямаше сили да я отблъсне. Един тъп удар разтърси дълбоко гърдите му, после друг и друг… Той хълцаше, без да може да обуздае това вътрешно бомбардираме. В същото време очите му се изпълваха със сълзи, устата му се изкривяваше. Той се строполи в един фотьойл и простена:
— Смешно е!… Не обръщай внимание!… Аз съм нещастен, Карол!… Може би… може би, ако не бях така суров с него, това нямаше да се случи… Може би, ако беше останал да живее тук, при мене, при нас… Може би, ако се беше чувствувал обичан, съветван… Ах, не знам!
Ридание го разтърси. Той закри лице с разтрепераните си длани.
— Мълчи! — каза тя. — Не трябва…
Той почувствува нейната ръка да го гали по челото. Тази свежест, разстилана по повърхността на кожата му, го успокои. Лукава признателност го пронизваше. Обвиняваше се, че се чувствува толкова щастлив в разгрома. С Карол животът навлизаше в него кипящ, взискателен, егоистичен. Докато искаше да се затвори в смъртта на сина си, сега външният свят го зашеметяваше от топлина и шум, принуждаваше го да мисли за бъдещето.