Той си тръгна, като остави след себе си някакъв лъх на куртоазия. Даниел го проследи с очи и каза:
— Той е страшен!
— Да — съгласи се Дани. — Човек не би казал, че е учител. — И после добави: — Ще дойдеш ли с мен? Имам да правя покупки за мама.
Даниел поклати глава отрицателно.
— Какво? Време ли нямаш? — попита тя.
Той я хвана под ръка, отведе я далеч от приятелите си и каза:
— Срещнах Жан-Марк, когато отивах към лицея. Определихме си среща в четири и половина часа в „Суфло“.
— Тогава да те придружа.
— Предпочитам да отида сам.
— Защо?
— Защото съм решил да му говоря за някои неща…
— На тема скарването му с баща ти?
— Да. Пред тебе ще му бъде неудобно да отговаря.
— Грешиш, като се бъркаш в тази история!
— Брат ли съм му или не?
— Ти си наистина мило момче — каза Дани с очи, изпълнени с любовен блясък.
Даниел вдигна рамене с досада. Той не влагаше никаква любезност в желанието си да води разговор с Жан-Марк. За него това беше въпрос на морална чистота, на смелост и на логичност. Тъй като по всяка вероятност разривът между неговия брат и баща му се дължеше на недоразумение, необходимо беше някой с бистър ум, здравомислещ да убеди и единия, и другия, че са направили грешка. И този някой не можеше да бъде друг, освен него, защото срещу тия двама заинтересовани той беше единственият друг мъж в семейството. Откакто преди повече от една седмица Франсоаз му беше разкрила причините, които отдалечаваха Жан-Марк от дома им, той кроеше този план с растяща възбуда.
— Ще се бавиш ли? — попита Дани.
— Откъде мога да знам? Веднага след това ще дойда при тебе вкъщи.
Тя се подчини; винаги беше съгласна за всичко. Рядко качество у жените. Той и не би понасял да бъде иначе. Самият той, мислеше си Даниел, я бе направил такава за няколко месеца съвместен живот.
Когато се разделиха на ъгъла на улицата, той я погледна с необикновена нежност, преди да се заеме изцяло с целта на своята мисия.
Остъклената тераса на „Суфло“ беше претъпкана с хора. Още от прага изглеждаше невъзможно да се придвижи напред, толкова беше непроходимо. Все пак Даниел откри в дъното свободно местенце на една пейка. Седна и си поръча кафе. Жан-Марк още не беше дошъл. Толкова по-добре. Докато чака, ще подреди добре аргументите си. Ако успее, какво облекчение за цялата фамилия! Той се виждаше вече с ореол на победител, когато някаква сянка се появи между него и светлината от улицата. Жан-Марк дръпна един стол, седна с мрачен вид срещу брат си и каза:
— Момче, чай с лимон!
— Виж ти! — каза Даниел. — Чудесна идея! Трябваше и аз да взема чай.
— Е, добре, поръчай си!
— След кафето?
— Ами да!
Сервитьорът донесе два чая. Пиха мълчаливо. Даниел чакаше момента, за да мине в атака. Неочаквано Жан-Марк попита:
— Хайде, кажи какво те мъчи, драги?
Даниел изтръпна изненадан.
— Нищо — каза той. — Всичко върви много добре… Защо?
— Предполагах, че щом искаш да ме видиш, сигурно имаш някакви неприятности…
— Никакви!
Жан-Марк си наля втора чаша чай.
— Толкова по-добре. Дани не е ли с теб?
— Не. Заета е.
— Жалко! Исках да я видя. Кога ще бъде събитието?
— В началото на новата година, предполагам.
— По всичко изглежда, че тя добре понася бременността си.
— Да, в това отношение…
— А ти учението?…
— Върви — измънка Даниел.
Той кипеше: разговорът вървеше във фалшива посока и не знаеше как да го оправи. Всички околни пътища, които му хрумваха, бяха абсурдни. Отказвайки се от хитруване, той каза с ясен тон:
— Жан-Марк, не намираш ли, че е идиотско това скарване между татко и тебе?
Погледът на Жан-Марк стана зъл, остър. Краищата на устата му се извиха в яростна гримаса.
— Кой те накара да се занимаваш с това?
— Никой — измънка Даниел. — Но щом научих…
— Какво си научил?
— Че си проявил… слабост… към Карол…
Дума след дума той чувствуваше как се затваря пътят, който водеше към брат му. Затворен в надменността си, Жан-Марк каза:
— Занимавай се само с твоите работи, драги, и ме остави да оправям моите. Това ли е всичко, което имаше да ми казваш?