XXIV
Когато Филип се появи, всички очи се обърнаха към него. Семейството беше седнало на масата да закусва, без да го чака. Той целуна Даниел, Франсоаз, Мадлен, седна тежко и подаде чашата си. Чай, сухар, конфитюр. Когато Карол се настани отново в къщата, в дома, той ще нареди да се сервира в стаята за него и за нея както преди. Пред тази перспектива сърцето му трепна от удоволствие. Въпреки това той не можеше напълно да се отдаде на радостта, че скоро ще я види пак; това чувство си оставаше в ограничени рамки. С мрачно лице, с бавен жест той отпи глътка чай, схруска един сухар, намазан с масло. Около него лицата бяха като часовници, спрени с удар всички в един и същ час. Странно събрание, на което всеки мислено беше свързан със съседа си и на което никой не се осмеляваше да заговори от страх да не разтвори раната. Една седмица вече от погребението на Жан-Марк и въпреки това той беше тук, тежък и студен, незабравим. Тъй като всички продължаваха да мълчат, Филип реши да разпита Даниел. Кога смята, че ще има окончателните резултати от матурата си? Няма ли начин да се разбере преди официалното обявяване на резултатите! Даниел заяви, че нямало начин.
— Но няма защо да се тревожиш, татко. Издържал съм. Важното е да се знае, че нямам двойка!
Дани влезе в трапезарията с бебето в ръце. След като обиколи всички, тя седна, сложи Кристин на коленете си и й даде биберона. Филип забеляза, че появата на внучката му бе озарила всички лица. Само той не виждаше нищо трогателно в това малко, лакомо и закръглено същество. Той гледаше как детето смуче с двете бузи и необяснимо страдаше от този животински апетит, от това желание за живот, от това несъзнателно отричане на смъртта. Щастливи от разсейването на мъката им, Мадлен, Даниел, Дани и Франсоаз започнаха да говорят за Кристин. Сякаш за тях не съществуваше нищо друго. Когато тя изсмука биберона си, Дани я вдигна и зачака неизбежното и скъпоценно оригване. Филип извърна глава. Слънцето нахлуваше широко в стаята през отворените прозорци. Кичестите клони на дърветата в градината се огласяваха от чуруликането на свадливи птици. Глух тътнеж долиташе от движението в града.
— Трябва да се спуснат щорите — каза Филип.
Даниел скочи. Миг след това щорите отрязаха слънцето.
Трапезарията потъна в златиста полусянка.
— Стана много горещо — каза Мадлен.
Тя запали цигара. Филип я последва машинално. Той пушеше и се питаше какво прави тук, сред семейството, когато всъщност нямаше нищо общо със сестра си, нито с децата си. Като си помислеше само, че заради тях Карол още не беше се върнала вкъщи? Жертва на снизходителността си, той трябваше да жертвува своето щастие заради комфорта на другите. Не беше вече господар под своя покрив. Беше смешно! Все пак щастлив, ако Карол не се разкае, след като размисли! За нея не можеше да бъде розова перспективата да потъне отново в това племе, увеличено с една снаха и едно бебе. Представяше ли си тя наистина, че след няколко седмици атмосферата тук ще бъде по-приятна, че заминаването на Мадлен ще успокои духовете? Или пък, разбрала трудностите, които я очакват, е решила да не проявява признаци на живот? Шест дни, откакто бе в Мюнхен, а не се е обадила нито веднъж по телефона, нито е писала. Това бяха лоши предзнаменования. Филип смачка цигарата си. Ако опасенията му се оправдаят, ще държи децата си и Мадлен отговорен за втората катастрофа в живота му. Той стана и каза:
— Оставям ви!
— В бюрото ли отиваш тази сутрин? — попита Мадлен.
— Да. Реших дори да повървя пеш. Времето е толкова хубаво!
Той се отправи към вратата. Даниел го настигна.
— Ще те придружа, татко!
Филип го погледна с неприятна изненада. Би предпочел да върви сам по улиците, потънал в мислите си. Но как да откаже?
— Е, добре! Ела — измърмори той.
Улицата, шумна и огряна от слънце, ги грабна още от входната врата. Предпочетоха да вървят на сянка. Автомобилите пълзяха, залепени един до друг, в топлата миризма на изгорели газове. На кея движението ставаше по-бързо. Те прекосиха уличното платно и тръгнаха покрай парапета, който се издигаше над Сена. Край водата минувачите се превръщаха в безделници. Момчета с разтворени яки, момичета в светли тоалети, чувствуваше се, че тези леко облечени същества са необикновено весели, Филип се учудваше на тяхната младост и на тяхното безгрижие. Отвратителното безразличие у всички към нещастието на другите — мислеше си Филип, — това ще да е неизбежното условие за безсмъртието на света. Всъщност той предпочиташе това органическо безразличие прел фалшивото състрадание, което му засвидетелствуваха някои хора от неговата среда. В бюрото, където се бе върнал още на другия ден след погребението, той забрани да пускат при него посетители, за да избегне изпитанието на съболезнованията, и оставаше сам, за да разучава делата и си взема бележки. Ако оздравее един ден от отчаянието, което го измъчваше, то ще бъде благодарение на труда. Може би и благодарение на Карол. Както винаги, когато си спомняше за нея, и сега го прониза спонтанно голяма радост. Поне да имаше новини от нея! Защо не бе поискал адреса й в Мюнхен! И въпреки това знаеше, че тя бе небрежна, че не обичаше да пише, че винаги трябваше да бъде подтиквана. Но в края на краищата това мълчание беше ненормално. Рихард Раух сигурно се мъчеше да я задържи в Германия. Той се мъчи да я плени, увеличава обещанията си, използва предимствата на изолираността, в която се намира, и слабостта й към ласкателството. А той, Филип, прикован в Париж, не можеше да се бори срещу тия съблазнителни маневри нито с думи, нито дори с изпращането на един букет цветя. Но не! Тя бе напълно трезва. Не той я беше повикал, а тя самата бе дошла при него. Трябва да й вярва, утре ще получи писмо от нея! Инстинктивно изправи снага, наду гърди. Градът, светъл и весел, пронизан от лек, свеж вятър, който омиташе праха и разклащаше листата, го насърчаваше в решението му да живее. Той удължи крачката си, забърза, опрял рамо до рамото на сина си. Защо трябваше Даниел да върви до него, а не Жан-Марк? Искаше да обича еднакво и единия, и другия. Беше невъзможно. Най-вече сега! Даниел го дразнеше с добродушието си, с праволинейността си, с благородната си наивност. Десет минути, откакто вървяха, а още не бяха намерили какво да си кажат. С Жан-Марк би било иначе. Какви дълги разговори бяха водили в миналото! Жан-Марк се интересуваше от всичко — от изкуство, от литература, от политика, от право… Беше изключително момче с голямо бъдеще. „Не можах да го разбера — мислеше си той с горчивина. — Разярявах се срещу него за дреболии. Дори тази история с Карол!… Колко банална изглежда тя сега пред ледения мраз на отсъствието! Нищо, освен смъртта не трябва да разделя бащата от неговия син. Аз го изпъдих, отрекох се от него от гордост. Като беше жив, отнасях се към него, сякаш не съществуваше вече. Погребах го предварително. А сега за утеха не ми остава нищо друго, освен да говоря за него. Но с кого? Със себе си!… Каква смешна въртележка е животът!“ Бяха стигнали близо до моста Конкорд. При червения сигнал колите спряха точно пред тях. Преминаха. Там статуите на моста Александър III блестяха като злато през листата.