— Забравих да ти кажа, татко, Карол телефонира тази сутрин, след като ти излезе. Посъветвах я да те потърси в кантората.
— Да, да — каза той. — Говорихме. Благодаря…
И той изгледа присъствуващите с тържествен поглед. Всички лица му се видяха враждебни. А при това тази сутрин Франсоаз бе така нежна с него, а Даниел с такава жар му бе говорил за своето намерение да следва право, за да му бъде в помощ. Какво се бе случило за няколко часа? Няма значение! Малко го интересуваше настроението на другите. Далечният глас на Карол продължаваше да го омайва и да му дава сили. Точно в момента, когато щеше да изпадне в отчаяние, тя му бе потвърдила — с какъв такт и с каква нежност! — че е все още в същото настроение. Скучаела в Мюнхен, смятала да се върне по-скоро, отколкото предвиждала. Бяха разговаряли така, някак си задъхано и потайно, в продължение на двадесет минути. Може би и повече! Както в началото на тяхната връзка!…
— Тъкмо имам да ви съобщя една важна новина — каза той. — Карол и аз решихме отново да се съберем.
Никой не трепна — нито Мадлен, нито децата. Очакваха ли това решение, или пък не разбираха значението му? Той изпи кафето, остави чашата върху камината и продължи:
— Във връзка с това смятам, че не ще можем да живеем всички под един покрив. Всяко поколение има свои разбирания, свои навици, своя атмосфера, която не подхожда на другата възраст…
Това бяха същите думи, с които си бе послужила преди малко Карол, когато бе съобщила по телефона условията за нейното завръщане. Той направи пауза, запали цигара и добави, обвит в дим:
— Ще бъде положително по-логично и по-приятно за всички, ако вие, младите, оставите тук нас, по-възрастните, и се настаните на улица „Сен Дидие“, в твоя апартамент, Франсоаз. Така че няма да има нужда да го даваш под наем. Аз ще поема наема и на всеки от вас ще давам по една малка месечна помощ…
Докато говореше, той виждаше как лицето на Франсоаз побледнява и се размива, а лицето на Даниел да се втвърдява като юмрук, който се свива:
Мадлен също изглеждаше изумена.
Дани се бе приближила до съпруга си, сякаш му искаше съвет.
Настъпи дълго мълчание.
— Това ли е всичко, което имаше да ни кажеш, татко? — изрече Даниел с вял глас.
— Да — каза Филип.
Даниел се отправи към вратата.
— Къде отиваш? — попита Филип.
— В стаята си! — отвърна Даниел. — Имам работа. Идваш ли, Дани?
Той излезе, последван от Дани, навела изплашено глава.
— Кога ще трябва да освободим апартамента за Карол? — попита Франсоаз.
Филип отсъди, че тя е непреклонна и язвителна. Напомняше му за майка й в момент на спорове. Но беше твърде щастлив от телефонния разговор с Карол, за да остави да бъде накърнена радостта му.
— Твоят въпрос никак не е деликатен, Франсоаз — каза той сдържано. — Карол съвсем няма намерение да се настани тук още утре. Просто тя и аз държим да вземем мерки за бъдещето. Впрочем тя ще бъде очарована, че вие ще я посрещнете в тази къща, когато се завърне след месец-два. После без много да бързате, вие ще уредите вашето преместване. Не мислиш ли, че това е едно хубаво разрешение?
— Разбира се, татко. Дори не виждам друго!
Очите на Франсоаз искряха, пълни с пламък и сълзи.
— Единствената точка, по която не съм съгласна с тебе — подзе тя, — е датата на нашето преместване. По мое мнение колкото по-скоро, толкова по-добре. Вярвай ми: няма да те притесняваме още дълго време!
Като каза това, тя се завъртя на пети и изчезна. Ударен като с плесница от това предизвикателство, Филип изръмжа:
— Какво я прихваща? Тя е луда!
— Не, Филип — каза Мадлен. — Ти причини голяма мъка на децата си!
— Това е върхът на всичко! — извика той. — Какъв егоизъм! Разкъсвам се на четири, за да им осигуря едно комфортно бъдеще, а те ме ругаят като най-последния простак!
— Не комфортът е най-важното нещо в живота! В най-дълбоката си скръб те бяха намерили една незаменима утеха: дома, семейството…
— Точно така, липсваше някой в това семейство: Карол!
— Тя липсваше на теб, Филип, не на тях!
— Защо? Тя ги обича, тя отчасти ги изгледа…
— За нещастие тя направи не само това!