Пет чинии блестяха под матовата лампа на тавана. Парата от тенджерата излиташе през отворения прозорец. Алисия се бе облегнала на рамото на Никола̀ и го гъделичкаше с пръст по ухото. Той се извърна и я целуна в устата. Кристин започна да крещи. Дани изтича. Даниел се отпусна на един стол, запали цигара и каза:
— Много съм гладен!
Дани се върна.
— Няма нищо. Капризничи!
— Ами ако пусна наденичките в болонския сос! — каза Никола̀ въодушевено.
— Ти си луд! — възкликна Франсоаз. — Няма да стане болонски сос!
— Не. Но може би нещо по-хубаво!
Тя се засмя.
— В края на краищата, който не рискува!…
— На масата! — извика Алисия.
Всички седнаха.
Когато Никола̀ се приближи, понесъл с две ръце дълбоката чиния, в която се издигаше мека планина от спагети, избухнаха аплодисменти.
Филип отвори вратата на апартамента, влезе в тъмния салон, запали една лампа и си наля чаша уиски.
Този следобед церемонията в кантората му беше смешно проста. Споразумението, съставено от Блондо, беше толкова ясно и толкова подробно, че самият той не би го направил по-хубаво. Във всеки случай съвсем не би трябвало да се безпокои. Все пак реши да продължи престоя си с четиридесет и осем часа. Ще има възможност да прегледа отново няколко стари дела, които беше забравил…
Очевидно къщата не беше много привлекателна. Капаците на прозорците затворени, килимите навити, мебелите насъбрани и завити с чаршафи — всичко това придаваше на голите стаи изоставен и враждебен вид. По нареждане на Карол Агнес, преди да отиде в отпуска, трябваше да се погрижи добре да затвори апартамента. Навярно бе заминала снощи за Бретан при една от сестрите си. Впрочем Филип предпочиташе да не бъде сам с нея. От известно време тя имаше навик внимателно и мълчаливо да се вглежда в него, което му беше неприятно. Нямаше нужда някой да му сервира.
Уискито не беше студено. Да не забрави да включи хладилника.
Тази вечер ще отиде в ресторант. В кой? Не беше още решил. Сам, разбира се. Не можеше да понася присъствието на когото и да било до себе си. Блондо го беше раздразнил преди малко със своя високомерен и нахален младежки вид. Приличаше на изострен молив. И с тая бледа кожа, с тия очила… Повечето от парижаните, които срещаше, му се виждаха болни в сравнение с хората, които се излежаваха там, на плажа. Той си представи как Карол се прибира в хотела, опиянена от слънцето и чистия въздух; как се къпе под душа, как се облича, за да отиде на вечеря с приятели. С Ашезонови навярно. Или пък с Лапаружови. Да й телефонира? За какво? Тя толкова малко се интересуваше какво прави той в Париж, колкото и той се интересува какво прави тя в Кан.
Една миризма, която не бе почувствувал отначало, му причини отвращение. Апартаментът миришеше на застояло.
Той изпи уискито в чашата, запали цигара, всмукна три пъти, от което по езика му остана следа от горчилка, мина в кабинета си, погледна книгите и бе сразен от тяхната многочисленост и от подредбата им. Цялата тази наука не водеше до нищо! Пред погледа на смъртта имаше ли някаква творба, за която да не бе прахосано време?
За да прогони чувството на задушаване, той отвори прозореца, после капаците, чиито ръждясали панти оказаха съпротива. Син и топъл здрач обля лицето му. Разкритата част на града го зовеше.
Той излезе на улицата и тръгна към сърцето на квартала. Площад „Сен Жермен де Пре“ приличаше на театрален декор, в който тълпата плуваше между сянка и светлина с бавни движения като звездообразни корали. Край кафенетата лицата ясно се очертаваха, извръщаха се, срещаха се, усмихваха се съучастнически или застиваха от скука пред някой вестник. Това сноване насам-натам приличаше на лов и на панаир.
Много развеселени и отегчени туристи, бавно преминаващи автомобили с отворени покриви, улица „Сен Беноа“, препълнени ресторанти с маси чак до тротоарите. Тази навалица, която преди забавляваше Филип, днес му беше безразлична. Все пак той трепна, като проследи с очи силуета на едно момче, което се отдалечаваше. Изправена глава, стройни рамене — каква прилика с неговия син! Никъде другаде присъствието на Жан-Марк не се чувствуваше така силно, както на това място. Той толкова често беше минавал оттук в едно определено време, преди залез-слънце, когато нито очите, нито умът могат да различат черното от бялото, че навярно можеше да се материализира от сбора на хилядите малки частици, разпръснати в атмосферата. Тази мисъл удари неприятно Филип. Той мразеше опасните игри на въображението, което подскача на ръба на пропастта. Никога не беше се увличал по софизмите за отвъдния живот. Жаждата, която го измъчваше, имаше причина и реално разрешение. Трябва да знаеш къде и как да я утолиш. Каква крещяща суша в него, каква страшна нужда от прохлада, а наоколо каква пустош, каква тишина! Един пренаселен и все пак пуст град. Много хора и никой. Вървеше напосоки, блъскан от едни, блъскащ други.