— Моя Дани! Моя Дани!
Тя му подаде устните си. Дъхаше на паста за зъби. Изведнъж тя се хвърли в леглото и дръпна завивките чак до брадичката си. Той се вмъкна при нея и я притисна към себе си. Тя се помъчи леко да се освободи. Лоран заемаше съседната стая. Чуваха го как се движи.
— Моя Дани! — шепнеше Даниел. — Обичам те.
— Да, но не говори!
— Защо?
— Лоран!…
— Ах, да!
Скриха глави под завивката. В тази платнена пещера телата им се притискаха, устните им жадно се търсеха. Любиха се мълчаливо. Веднага след това тя заспа. Той остана буден с ръце под главата. Блуждаейки в мрака, мислеше за детето, което щеше да се роди, за Спиноза, за Кант, за Бергсон, за своя зрелостен изпит, за бъдещето на своето семейство, за професията, която ще упражнява по-късно, и тази смесица от мисли се изразяваше в една многолика тревога. И тъй като не можеше да заспи, той реши да преговори наум пасажи от учебника си.
IV
— Моля, господине, последвайте ме — каза камериерът. — Госпожата ви очаква.
Жан-Марк се попита защо го водят при госпожа Грювелие, а не напрано при Жилбер. Да не би тази жена, след като е размислила, да му съобщи, че не счита вече за необходимо да се дават частни уроци на внука й. Имаше опасност тия деветдесет франка седмично да му се измъкнат под носа! Той толкова много разчиташе на тях! Но не, тя не можеше да променя така бързо мнението си.
Загрижен, той се намери в салона, в който тя го бе приела снощи със съпруга си. Помещението, просторно и високо, с леко позлатена ламперия в стил Луи XV, блестеше с един килим от Савонери с полски шарки, постлан под грамаден кристален полилей. Много инкрустирани мебели, много стари картини, много бибела, много лакирани паравани задръстваха този декор. Една врата се отвори и госпожа Грювелие, дребна, нежна, с фин нос и бледосини очи под грамада от бели коси, се запъти към Жан-Марк.
— Жилбер още не се е прибрал — каза тя. — Но между нас казано, аз съм очарована, че мога да ви видя сам, преди той да се е върнал. Вчера не можах да ви говоря пред него така, както ми се искаше.
Тя се настани в едно дълбоко кресло, покани и Жан-Марк да седне и продължи с очарователно, старомодно кокетство:
— Няма да крия от вас, че задачата ви тук ще бъде много деликатна. Вашият ученик не е лек случай…
Жан-Марк въздъхна: не ставаше въпрос да се откажат от уроците.
— Нека да се разберем! — подзе тя. — Жилбер е най-очарователното същество, но човек трябва да знае как да го подхване. Трагедията на неговото детство е направила характера му по-раздразнителен, по-неспокоен и естествено предразположен към мечтателност. Нали знаете, че майка му — моята снаха — загина пред очите му при автомобилна катастрофа?…
— Да, да — измънка Жан-Марк. — Валери ми каза.
— Той беше на шест години по това време. Спаси се, благодаря на бога, с няколко драскотини; а седял до майка си, която кормувала. Баща му — моят син — много скоро се ожени повторно в чужбина, като ни остави грижата да отгледаме Жилбер. Има ли нужда да ви казвам, че това дете стана истинска цел на нашия живот, на съпруга ми и моя?
— Изостанал ли е много с уроците, госпожо?
— Не съвсем. Или всъщност той учи само това, което му е приятно. Може ли да му се сърдим? Уви, предстоят му изпити. Трябва да мислим за това. В действителност Жилбер не се нуждае толкова от частен учител, колкото от приятел, малко по-възрастен от него, с когото да може да говори свободно, човек, който да го просвещава, да го окуражава, да му вдъхва любов към труда…
— Разбирам, разбирам — прошепна Жан-Марк.
И си каза: „Наемат ме като четец на малък принц“. Госпожа Грювелие мечтаеше с блуждаещи очи и с лека усмивка на устните. Неподвижна под своите бели коси, тя като че ли бе слязла от картините на XVIII век, които я обкръжаваха. Само късата й яркосиня рокля не подхождаше на епохата. След миг тя подзе, сякаш говореше на себе си:
— Жилбер е много див. Ние, така да се каже, не знаем да има приятели. Към съучениците си не проявява интерес…
Докато тя говореше, Жан-Марк се учудваше на нейната склонност към дърдорене. Това беше може би онази словесна невъздържаност, която той приписваше най-вече на жените от миналите поколения. Те не знаеха как да устоят на съблазънта да играят роля, за която не бяха вече годни. Повехнали, непоправими и очарователни, те парадираха. Няма ли и Карол да стане един ден като госпожа Грювелие? Този въпрос го смрази, причини му болка.