— Общуването с хората — какъв проблем! — продължи госпожа Грювелие. — Поради това ние не пожелахме да запишем Жилбер в лицей. Все пак е по-добре в института „Магелан“. Частно, училище, но не религиозно. Средно, за нещастие. Навярно ме намирате много назадничава!
— О, не, госпожо — каза Жан-Марк угоднически.
Тя го удостои с един топъл синкав поглед, който го заслепи. „Трябва да е била красива!“ — помисли си той.
— Господине — каза тя, — аз веднага отгатнах, че вие не сте от класата на ония претенциозни дребни студентчета, които смятат, че представляват френската интелектуална младеж. Ако имате и най-малко затруднение с Жилбер, елате при мен, ще разрешим въпроса заедно! Ех, ето го…
Жилбер влезе с бодра стъпка беше среден на ръст, рус, слаб, нервен, с къс нос, с изпъкнали скули, с нещо блестящо и живо в погледа. След като целуна ръка на баба си, той каза на Жан-Марк:
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но учителят по физика ни задържа десет минути след часа, за да върне домашните.
— Не се безпокойте — каза Жан-Марк, — аз току-що дойдох.
Госпожа Грювелие ги обгърна с нежен поглед и прошепна.
— Е, добре, хайде бързо!
Жан-Марк тръгна след Жилбер по един дълъг коридор, където бяха окачени толкова много картини, че рамките им се доближаваха. Между две от тези картини имаше тапицирана врата. Жилбер я отвори.
— Стаята ми — каза той.
Всъщност това беше кабинет. Три от четирите стени бяха закрити от книги. Една ниша в библиотеката даваше подслон на дивана. От двете страни на прозореца висяха рисунки под стъкла. Жан-Марк позна една картина от Матис, една от Дюфи. Учуден, той се обърна към Жилбер.
— Харесват ли ви? — попита момчето.
— Много!
— Аз не мога вече да ги гледам! Виждат ми се празни, с много простор за погледа, имам чувството, че съм търкулнат от сръчни художници, които обичат да се шегуват.
— Мъчен сте! — каза Жилбер.
И си помисли: „Валери има право. Той е отвратителен. Не е глупав може би, но отвратителен!“ Като го погледна отново, двойно се обезпокои от мисълта за изпитанието, което го очакваше. Личните му ученически знания бяха вече остарели с четири години. Доста се беше помъчил да освежи паметта си, но без резултат.
Седнал на работната маса срещу Жилбер, той реши да започне с английския. Беше почти сигурен, че ще му бъде лесно с него. Жилбер подготвяше за училище „Макбет“. Жан-Марк взе брошурата, прочете VII сцена от първо действие и поиска от ученика си да я прочете и преведе. Жилбер имаше лошо произношение. Докато момчето се мъчеше с текста, Жан-Марк го наблюдаваше внимателно. Този слаб белег от заздравяла рана, който пресичаше лявата му вежда, не беше ли от злополуката, в която е загинала майка му? Върху бюрото в метална рамка имаше снимка на млада руса жена, която държеше в скута си едно малко, много рунтаво куче и която се усмихваше, присвила очи от слънцето. Никаква прилика между нея и Жилбер. И все пак безспорно той беше син на тази мъртва, на този фантом. Унесен в размишленията си, Жан-Марк се съвзе в момента, когато Жилбер спря да говори. Той му обясни смисъла на някои архаични думи и му постави няколко граматически въпроса. А какво да правят после? Съзнавайки слабостта си в математиката, физиката и химията, той избра френския език, където поне смяташе, че ще се измъкне с достойнство. Жилбер му каза, че има да съчинява едно досадно домашно: „След като прочете посланието на Боало за ползата от враговете, кажете дали споделяте мнението на автора. Защо според вас Расин не е отвърнал на доводите на Боало?“ Затруднен от задачата, Жан-Марк препоръча да се каже в първата част, съвсем кратка, че като засегнат себелюбието на един писател, неговите неприятели понякога го тласкат да се надценява; във втората част, по-дългата, би могло в замяна на това да се докаже, че противниците на Расни не са отправили някаква сериозна критика срещу него, но са търсили да го сразят с най-долни средства и следователно той е имал право да не споделя мнението на своя приятел Боало.
— Аз мразя Боало — каза Жилбер. — Той е нравопоучителен глупак. За векове е успокоил умовете на французите.
— И мен ме дразни — каза Жан-Марк. — Но в края на краищата той има заслугата, че е формулирал изкуството на своето време.
— Правилата убиват изкуството! Рано или късно учителите ще унищожат Бодлер и Рембо! Вие обичате ли Рембо?