— Не ми се вярваше, че ще успеем!
Беше късно. Жан-Марк стана да си върви.
— Ще ви предложа „Просветления“ — каза Жилбер. — Прочетете тази книга и ще видите…
— А пък вие прочетете „Поетично изкуство“ на вашия приятел Боало — каза Жан-Марк със саркастична усмивка, за която веднага съжали.
Беше по-силно от него: това момче едновременно го дразнеше и озадачаваше. Той взе подвързаната в зелена кожа книжка, която му подаде Жилбер, и я пъхна в джоба на сакото си. Отново галерията, декорирана с картини, холът с фруктиери от алабастър върху клонки от порфир и с тапицерията, украсена с митологически герои на бледорозов фон със синкави листа…
Като се видя в нощта върху тротоара на булевард „Морис Барес“, Жан-Марк помисли, че е изплувал на повърхността след потапяне в едно минало време. Последните думи на неговия ученик още звънтяха в ушите му. Жилбер не говореше и не размишляваше като момчетата на своите години. Не се ли дължеше това на влиянието на баба му и на дядо му, които го караха да прилича на момче отпреди войната? Тази официалност, този вкус към четенето, този прекален комфорт, тази липса на приятели… Той беше демодиран в ентусиазма и в учтивостта си. Книжката с чистите краища тежеше в джоба на Жан-Марк. При всяка крачка — леко потупване на хълбока. Вдигнал яката на пардесюто си, той потъна в студената и влажна тъмнина, нарушавана от бледата светлина на уличните лампи. Вляво отвесните фасади на буржоазните къщи, вдясно тъмният, шуплест хаос на Булонския лес, откъдето лъхаше на мъртви листа. Цялата тази част на Ньойи беше здраво седнала върху банковите си сметки. Можеше ли той, Жан-Марк, да се възмущава на това имане? Можеше ли да критикува установения ред той, чийто баща?… „Нямам баща“ — изведнъж реши рязко, с мъка. Той забеляза, че се мъчи да оправдае бедността на своето съществуване с някакъв възвишен идеал, докато всъщност сегашното му затруднено положение се дължеше само на една случайност. Ако му се предоставеше възможност да се върне в семейството си, той би се прибрал с голяма благодарност! Материалното благоденствие беше като кокаин. Който го беше опитал, не можеше да се откаже от него, освен с отчаяно усилие върху себе си. Той беше помислил, че е способен на това усилие. И сега издъхваше.
Миризмата на метрото го отврати. Хората, които го обкръжаваха, бяха с уморени лица и износени дрехи. Как може да се обича бедността? Докато той се измъчва сред тази бедна тълпа, Жилбер лениво прелиства произведения на изкуството, милва с поглед картина на Матис или акварел на Дюфи. От време на време влакът спираше в пещера от фаянс с пъстроцветни афиши и вълна от пътници се качваше с щурм във вагоните. Имаше много хора по земята.
Прибрал се вкъщи, той бе обзет от студа, който царуваше в стаята му. Обикновено тръбите от долните апартаменти, които минаваха през стената в дъното, размразяваха атмосферата. Опря ръката си върху тази преграда и почувствува, че е ледена. Навярно съседите бяха заминали и прекъснали отоплението. Пусна електрическия радиатор. Само за четвърт час, не повече! При тази цена на електрическата енергия! Увит в халата си, с шал около врата и с одеяло върху коленете, той се настани пред масата и вечеря със сардина и парченце швейцарско сирене. Изобщо предпочиташе да не яде до насита, отколкото да понася отвратителната кухненска миризма на студентските столове. След като преглътна последните хапки, той взе учебниците и тетрадките си и започна да преговаря гражданско право за утрешните практически занятия. Всяка бележка през четвъртата година можеше да се вземе предвид от комисията при последния изпит. Сивият текст на циклостила уморяваше очите. Той извади от джоба си малката, подвързана със зелена кожа книжка и машинално я отвори. Кратки, хапещи формули. Тук-таме подчертани с молив редове: „Опънах въжета от камбанария до камбанария; гирлянди от прозорец до прозорец; златни вериги от звезда до звезда — и танцувам“. Защо Жилбер беше подчертал това изречение на Рембо? Беше ли самият той изпитал лично същото чувство на ефирна радост, на странна лекота? Като мислеше за него, Жан-Марк си представяше ту едно дресирано гениално куче в цирка, ту един пламък с неочаквани избухвания, разкъсващ жицата, която му служеше за опора. Всъщност не беше недоволен от изминалия ден. Струваше му се, че бе извършил нещо по-разумно и по-значително, отколкото предаването на урок, че се беше проявил и разведрил, като се бе занимавал с друг човек. Има такива личности, чиято лъчезарност ви осветява и ви помага да видите себе си. Жан-Марк се върна към раздела „Ликвидиране актива на наследството“, без все още да се отърси от спомена за библиотеката, където беше прекарал една част от следобеда с Боало, Расин, алгебрата и едно любезно, потайно, влюбено в себе си, загнило в лукс и литература момче. Поезията и правото се размесваха в някакъв адски бульон. Още едно изречение, подчертано от Жилбер: „Да продадеш анархията на масите; неукротимата радост на истинските любители; жестоката смърт на вярващите и на любовниците!“ А Жан-Марк подчерта в учебника си: „Ако наред с нередовния наследник има и законни наследници, какъвто е случаят с останалия жив от съпрузите, който наследява само правото да ползува дохода от имота, то в случая…“ А Рембо продължаваше: „Да се продадат очакваните удари и нечуваните скокове на хармонията…“ Жан-Марк отблъсна циклостилните листове и изцяло потъна в „Просветления“. И чак когато прочете книгата, той взе отново учебника си по право. Беше спокоен. Не му беше вече студено. Работи до два часа след полунощ и си легна уморен, доволен и с празен стомах.