V
Даниел излезе тичешком от клиниката, едва не се блъсна в една болнична линейка, която преминаваше желязната врата на градината, с притиснати към тялото лакти спринтира по авеню „Дю Рул“, спря едно такси, хвърли се в него и каза:
— Булевард „Сен Мишел“ 44.
— Не е ли това лицеят „Луи“? — попита шофьорът.
— Да! — въздъхна Даниел.
И погледна часовника си: ако има малко шанс, ще стигне навреме за класното по философия. До тази сутрин си мислеше, че ще трябва да се откаже. Щеше наистина да бъде жалко, защото този път беше назубрил учебника от кора до кора. Ако се паднеше тема за мисленето и деянието или пък за телата и пространството, той дори се надяваше да удари в земята Панонсо, който беше класиран първи, през ноември. Обаче за нищо на света не би оставил Дани, докато не се свърши всичко. Каква страхотна нощ! Събуждане в два часа сутринта, бързо тръгване за клиниката с толкова много пакети, завивки. Дани стенеше, Мариана Совело със спокойно и вдъхновено лице като на капитан в навечерието на битка, после в чакалнята, мебелирана в стил Луи XV и със снимки на бебета по всички стени. Лоран и баща му бяха останали вкъщи. Доктор Болепие беше от типа на решителните и оптимистите. Въпреки това раждането продължи по-дълго време от предвиденото. Без болки ли? Какво говорите! Тя сигурно е изпитала мъки, бедната! За да убива времето в тихия и зле осветен салон, Даниел прелистваше записките си по философия. Докато се трудеше така, тъща му, седнала до него, го поглеждаше от време на време изумена и едновременно разчувствувана. Очевидно тя не разбираше как може така задълбочено да учи в един такъв момент. Но ако познаваше господин Колере-Дюбрусар!… Самата тя прелистваше илюстрован вестник. Стъпки, приглушени от линолеума. Тиктакане на часовник. А зад стената може би пулсира едно ново сърце. Мъчителни минути. Главата му натежа. Беше шест часът и четиринадесет минути, когато акушерката се появи сияеща: момиченце! Мариана Совело прегърна Даниел. Той беше много развълнуван, макар че би предпочел момченце. В първия прилив на щастие той си беше помислил: „Значи така, няма да проваля класното си“! Тържествуваща, Мариан Совело, след като оправи роклята си, беше извикала: „Хайде, бързо!“ А Дани, бледа, отпусната, щастлива и с това вързопче от червено набръчкано месо до нея в една люлка. Баща! Тя беше изморена. Трябваше да я оставят да си почине. Стана много добре: по този начин тя няма да почувствува неговото отсъствие, когато той отиде в лицея. Разбира се, че следобед няма да ходи на занятия — естествена история и английски, второстепенни предмети. Ще се снабди с едно „извинително“ от доктор Болепие. Да свърши поне една работа този гинеколог! Бяха му телефонирали десет пъти. Беше дошъл, когато работата беше на свършване. „Смешен! Ужасно смешен!“ — както казваше Лоран. Таксито пълзеше по авеню „Де ла гранд Арме“.