— Не може ли да карате по-бързо! — каза Даниел.
В отговор шофьорът изръмжа неразбираемо и ускори. „Знаменит тип“ — реши Даниел. Всъщност само знаменити типове имаше тази сутрин. Баща! Смешно чувство. Беше още много зашеметен от удара, за да може да анализира философски това чувство. В него се смесваха различни усещания — на тържествуваща гордост, на смътен страх и на загадъчно уважение. Искаше му се да се смее и да покаже на другите достойнството. Само ако би могъл да излезе пръв по философия! Всъщност днес нямаха истинско класно, а по-точно писмено изпитване, за да привикнат учениците към изпитанието на матурата. Но да се отличиш в този случай беше много желателно. Той мечтаеше да поднесе успеха си като подарък на Дани! Мислейки си за нея, той преливаше от състрадание, от любов, от нетърпение. Как се случи така, че авеню „Шанз-Елизе“ е толкова задръстено тази сутрин? Като излезе от клас, ще се върне право в клиниката. Оттам ще телефонира на баща си, на майка си, на Маду, ще изпрати по телефона телеграми на Франсоаз и на Жан-Марк! И едните, и другите да споделят тяхното щастие, като научат новината! Ами ако препитването бъде на някоя от темите, които Колере-Дюбрусар беше разгледал през първия срок? Истинска клопка! Даниел не беше предвидил това. Той бързо отвори тетрадката си и започна да я прелиства на колене. Друскането на колата му пречеше да чете. Той си припомни някои от уроците: „Пътят на Платон, пътят на Декарт, пътят на Кант…“ А пътят на таксито? Защо завиваше край кейовете, глупакът му с глупак! По най-задръстения път. „Философията не е любовта на мъдростта, а мъдростта на любовта“ — пишеше Хайдегер. Даниел затвори тетрадката, протегна врат и с изопнати нерви проследи минута след минута бавното изкачване на булевард „Сен Мишел“ от плътния поток на колите. Цифрите подскачаха на екрана на апарата. Имаше ли достатъчно пари в себе си? Точно толкова. Без бакшиш! Пред лицея „Сен Луи“ той плати на шофьора, изскочи навън и тресна вратата.
Влезе в клас в момента, когато господин Колере-Дюбрусар сядаше зад катедрата и с широк жест разтваряше чантата си от кафява кожа. Две редици зад него Лоран го викаше шепнешком. Обърна се.
— Какво? — прошепна Лоран.
— Дъщеря — каза Даниел.
И се изчерви от щастие. Целият клас го гледаше.
Една златна тема: „Човекът и ръката“. Под този двусмислен етикет всъщност се криеше покана да се развие цялата глава върху „преживения опит“. Щом разбра това, Даниел се нахвърли с писалката върху белите листове. Споменът за този урок се изливаше като непрекъснат поток от главата му в неговото стило. Той пишеше без двоумения и почти без зачерквания:
„Тъй като преживяното материално пространство е така насочено, може да се каже, че за човека светът е надясно, към неговата по-сръчна ръка“.
Тази мисъл беше на господин Колере-Дюбрусар, но Даниел имаше опияняващото чувство, че принадлежи на самия него, хрумнала му в този момент в защита на каузата. Без да вдига очи, той си представяше около себе си всички тия наведени глави, робите от галерите, които дърпат греблата, и бавния ход на кораба… Да не губи нито минута. Ще удари в земята Панонсо. Сега той навлизаше в главното различие между личността, която действува, и личността, която мисли. Нашите праисторически прадеди са правели каменни сечива, преди още да знаят да размишляват. За Бергсон „хомо фабер“ — човекът, който произвежда, предшествува „хомо сапиенс“ — човека, който мисли със своя ум в зачатък. Голяма бомба. Колере-Дюбрусар ще бъде на седмото небе. Ръката е образец на сечивата: сходството между камъка и юмрука, тоягата и пръста… Като се възхищаваше на собствените си знания, Даниел в същото време изпитваше едно доволство, което нямаше нищо общо с насладата на човека, който го подлагаше на изпит. Зад лекото подреждане на фразите пламтеше огънят на радостта, който придаваше необикновени багри на всичките му мисли. „Какво впрочем има толкова приятно в моя живот? Ах, да! Баща! Аз съм баща. Аз, Даниел! Това е безумно!“ Един след друг съучениците му завършваха писмената си работа. Той обаче не можеше да се реши да тегли заключението. Господин Колере-Дюбрусар излезе от класната стая, той се удари по челото от отчаяние: беше забравил да пише за „изразителността на ръката“!