— Два часа, наистина много малко време! — изръмжа той.
Приятелите му не бяха на това мнение. Като ги разпитваше за това, което бяха писали, той установи, че неговата писмена работа беше далече по-богата. Впрочем Панонсо беше офейкал, без да вземе участие в обичайните спорове на тротоара. Това означаваше, че се бе провалил.
— Отиваме ли в клиниката? — попита Лоран, като дръпна Даниел настрана.
— Да — каза Даниел. — Но най-напред трябва да купя цветя за Дани. Не можеш ли да ми заемеш десет франка?
— Имам точно за метрото!
— Трудна работа! — въздъхна Даниел. — Все пак не мога да се върна там без цветя в такъв ден!
За щастие приятелите им не се бяха разпръснали. Даниел отиде при тях и постави направо въпроса. Настъпи леко вълнение. Той обясни, че току-що е станал баща, че в бързината си е излязъл от къщи, без да вземе пари, че утре непременно ще върне парите… Всъщност той не беше сигурен в последното твърдение, но разпалените му думи вдъхнаха доверие на аудиторията. Дюбонде, който не знаеше какво да прави с парите си, подаде банкнота от петдесет франка, като каза:
— Нямам дребни.
— Много са! — каза Даниел. — Никога не ще мога да ти ги върна.
Тогава Дюбонде претърси джобовете си и му даде десет франка в монети от по двадесет су. Даниел благодари и тръгна с големи крачки, следван от Лоран, който мърмореше:
— Няма да похарчиш всичките за цветя, нали?
— Ако ще е — да е! — каза Даниел строго.
Той влезе в една цветарница, следван по петите от загрижения си шурей. Снопове от рози, наръчи от люляк, но нищо не му се виждаше достатъчно хубаво за Дани. Попита за цените и трябваше да се отдръпне възмутен. Продавачката го наблюдаваше с ирония. Под този изпитателен поглед той се смъкна надолу по йерархическата стълба на цветята. След известно двоумение се спря на едно малко букетче от полски цветя, хубаво подредено в кутийка от прозрачна пластмаса. Струваше само седем франка. Лоран вдигна рамене: по негово мнение пак било много скъпо. Като се качиха в метрото, Даниел си помисли, че по-добре щяло да бъде, ако беше направил покупката от някой цветар в Ньойи, отколкото да мъкне това пакетче от Латинския квартал. Винаги тази липса на практически усет! Сред трополенето на вагона Лоран го попита за раждането. Той отвърна снизходително:
— Разбира се, че е страдала! Всички жени страдат! Такава е природата!
— А бебето хубаво ли е?
— Ти виждал ли си някога хубаво бебе?
— То на кого прилича?
— Първо — не е „то“, а е „тя“. Второ — тя не прилича на никого!
— Смешно е, че искате да го наречете Кристин!
— Кристин, Мадлен, Едвиг! Дразнят ли те тези имена?
— Не… В края на краищата бих предпочел Натали.
— Аз не. Спомняш ли си Натали, нашия учител по математика преди три години? Когато ще трябва да повикам дъщеря си, винаги ще си мисля, че ще се появи оня с кривата глава!
В клиниката попаднаха на Шарл и Мариан Совело, прави в коридора пред вратата на стаята. Нещо сериозно? Не! Било час за тоалета. Санитарката се появи и съобщи, че може да се влезе.
С разтуптяно сърце Даниел видя жена си, седнала в леглото, розова, слаба, усмихната; и до нея в едно кошче, драпирано с прозрачна материя, неговата дъщеря, дребничка, намръщена, със свити юмручета, със затворени клепачи, с редки черни коси върху продълговатото й черепче. Дано се оправи, като порасне!
— О, цветя! — каза Дани. — Благодаря!…
Тя се приповдигна върху възглавниците. Даниел я прегърна така предпазливо, сякаш притискаше към гърдите си акробатка със счупени крайници. След страданията, които тя бе преживяла по негова вина, той се питаше дали някога би се освободил от чувството на вина, което изпитваше към нея. В тази родилна стая обикновената му несръчност се беше увеличила от мисълта за неговата отговорност.
— Как е? Добре ли мина? — попита тя много възбудено.
Той беше потресен от този обикновен въпрос. Колко го обичаше! Как само знаеше да отгатва кое беше най-важното в живота му!
— Да — каза той важно. — Накратко казано, мисля…
— Защо казваш, че само мислиш? Аз съм уверена! В един подобен ден във всичко трябва да успяваш. А ти, Лоран?
— С голяма мъка снесох две страници — каза Лоран. — Впрочем темата беше костелив орех!
— А, прощавай! — извика Даниел. — Аз мисля обратното, че въпросът беше много добре поставен. Човекът и ръката…