Вратата се отвори и както обикновено, с появяването на Карол всички лица се оживиха. В течение на две минути тя прелъсти с усмивка Мариан Совело, целуна Дани като родна дъщеря, издаде възторжени и забавни викове пред бебето, притисна Даниел към гърдите си, поздравявайки го като „малък баща“, и подари една вълнена блузка на майката и едно гащеризонче за бебето.
— Мислех си, че розовият е вашият любим цвят — каза тя. — Знаете ли, че рядко съм виждала толкова хубаво оформено бебче?
Докато тя говореше, надвесена над люлката, Филип й се възхищаваше, че е жена точно по неговия вкус. Незасегната от последиците на бременността и на кърменето, тя притежаваше само най-поетичните качества на своя пол. Беше ли действително искрено развълнувана от щастието на Даниел и Дани? Като гледаше това малко семейство без конфликти, може би изпитваше желание за чисти и прости радости? Може би разпалена от присъствието на децата, решава да се върне отново при него? При тази мисъл го обзе внезапна радост и той се почувства като облян от светлина. Направи знак на сина си, че иска да говори с него, и излезе от стаята. Даниел го последва в коридора.
— Какво има, татко?
— Ела с мен в канцеларията на клиниката! — каза Филип с категоричен тон.
Те слязоха по главното стълбище и завиха по един коридор в партера. Пред стъклената врата на канцеларията Филип каза:
— Разбира се, всички разноски по раждането ще платя аз!
И без да даде време на сина си да му благодари, той блъсна вратата. Докато Филип даваше нарежданията си на касата, Даниел, изумен от благодарност, се обвиняваше, че не познава добре баща си. „Това е истински мъж! Той не се оставя децата му да го водят за носа! Ако се отклонят от пътя, той ги гледа отдалече как се мъчат да се измъкнат от тресавището, без да се намесва. Но в последния момент, когато опасността стане много голяма, той им подава ръка. Ще бъда като него по-късно с моите синове — суров и справедлив!“ Филип затвори чековата си книжка и я плъзна в задния си джоб. Излязоха от канцеларията.
— Това, което ти направи, татко, е… нещо величествено! — измънка Даниел.
И той целуна баща си. При този допир Филип, както винаги, изпита желание да се отдръпне. Въпреки това се овладя, като си помисли за Карол, която, обратно на него, имаше по-голямо чувство за семейните задължения. Изпълнявайки докрай своето решение, той каза още:
— От утре ще ти бъде открита сметка в моята банка.
— Но, татко, аз няма да имам какво да влагам в нея! — каза Даниел.
Филип му подаде банкнота от сто франка:
— Ще внесеш това като начало. А от време на време аз ще ти правя по някой малък превод.
Объркан от тази неочаквана щедрост, Даниел можа само да измънка:
— Благодаря, татко… само че това няма ли да те затруднява?…
— Ако ме затрудняваше, нямаше да го правя.
— Признавам ти, че това ми идва много добре? С разноските, които ще имаме… Дани ще бъде много доволна!…
— Може би няма нужда да й казваш.
— Но аз винаги й казвам всичко, татко!
— Добре! Това си е твоя работа. Почакай поне да останете насаме, за да й го кажеш!
Даниел си спомни, че баща му изпитва ужас от сантименталностите, и престана да говори. В стаята намериха Карол да се приготвя да си върви.
— Ще ме отведеш ли? — попита тя Филип.
— Разбира се.
Той ликуваше, сякаш с решението си да подпомогне Даниел беше направил услуга на самия себе си. Първата награда му връчваше Карол, като го молеше да я върне с колата вкъщи. Навярно бързаше да се прибере, за да се преоблече. Тя все по-често и по-често излизаше вечер. Трябва да внимава да не я упрекне, да не я загуби, за да я спечели отново с постоянство, с хитрост, с нежност…