VI
В склада на подземния етаж миризмата на книги беше по-силна, отколкото в магазина. Дори бисквитата, която Никола̀ гризеше, седнал върху един сандък, имаше вкус на печатана хартия. Трябваше да се скрие, за да закуси и да си почине! В отсъствие на Брекошон двете служителки там горе биха могли да го оставят на мира. Но те не преставаха да го шпионират и да го безпокоят, сякаш беше тяхна работа, сякаш им бъркаше в джоба, като не работеше. Две идиотки — всяка посвоему — раболепни със собственика, отвратителни с него. Той ще им плати за това. Как? Още не знаеше как. С уста, пълна с бисквити, той мечтаеше за хитри отмъщения и оглеждаше с досада лавиците в мазето, на които бяха подредени томове по автори. В началото му беше забавно да отваря някои от тях. Романи, есета, исторически трудове… Стендал, Пруст, Достоевски, Жоис, Гьоте и модерни автори, повече или по-малко познати. Да прочете всичко това? Беше сигурен, че ще го направи един ден. Но сега не беше моментът. Беше много погълнат от живота. Впрочем само като прелистваше от време на време някоя от тези книги, той се насищаше с литература. Важно беше не да си образован, а да изглеждаш такъв. Той запали цигара точно срещу табелката „Забранено е да се пуши“, всмукна два пъти и я смачка с тока си. Очите му се затваряха за сън. Беше се прибрал в три часа сутринта, след като танцува до припадане в „Шамбранл“, след като изпи четири чаши уиски, спечелени на бас, и след като се люби с Корин, която беше платила консумацията. Тя го беше отвела в своята квартира — чудесно ателие, където всичко бе изискано! Северен стил, изглежда. Самата тя имаше северен вид. Едра, руса, яка. Истинска шампионка. При борба тя би залепила на земята плещите му. Но в любовта той я превъзхождаше. И то как! Пресметна лудориите им и се удостои с награда за отличие. Утре пак имаше среща с нея. Нямаше значение докога ще продължат. Тя често сменяше партньорите си. Беше много ценна: видеха ли някого с нея, и той ставаше известен. Никола̀ жадуваше за слава. Отдалече да го познават и да казват: „Ето, Никола̀ минава! С кого ли е?“ Няколко месеца му бяха достатъчни, за да се аклиматизира в Париж. Това доказваше, че теренът му подхожда. Никога в Тулуза той не бе чувствал такава връзка между себе си и улицата. Вярно е, че тук не излизаше никога от квартала: „Сен Жермен“, „Сен Мишел“ и „Монпарнас“ определяха границите на неговото щастие. За втори път се прозина още по-дълбоко и по-приятно. Въздухът в тази книжарница беше нездравословен от хартията и праха. По-добре ли щеше да бъде на някое друго място? Всяка промяна го безпокоеше. Страхуваше се от умората при ново чиракуване. Привлекателното тук беше не надницата, която бе доста мизерна, а малките гешефти. Беше обяснил на Брекошон, че иска да си направи постепенно библиотека с творби по изкуство. Благодарение на отстъпката, която се правеше на книжарите, той можеше да получава тези книги с намаление. Даваше ги после на един приятел, Пиеро Коанье, специалист в разносната търговия, който ги препродаваше по-скъпо на частни лица. Поделяха си печалбата. През декември, месеца на подаръците, Никола̀ си докара допълнително сто франка от тези сделки. През януари, след празниците, възможностите на клиентите спаднаха и той трябваше да се задоволи с тридесет франка. Разчиташе, че за февруари ще приключи със средното от тия две суми. Пиеро му беше дал три заглавия, за които имаше клиенти: „Офортите на Рембранд“, „Тулуз-Лотрек“, „Импресионистите“. Без никакви трудности Брекошон предостави тези томове на своя работник по обичайните условия. Щеше да ги отнесе тази вечер, след като помоли госпожа Бук, касиерката, да удържи сумата от заплатата му. Последния път тя му бе казала: „Струва ми се, че вие много се интересувате от живописта!“, и то с такъв студен и гаден тон, че го озлоби. Но Брекошон, изглеждаше съвсем щастлив, че има продавач, който знае да цени хубавите неща. Що се отнася до хубавите неща, Никола̀ се възхищаваше най-вече на ботинките от черна кожа, които си беше купил с доходите от декември и януари. Той протегна крака си, обърна обувката надясно и наляво и светлината на електрическата крушка заигра по металическата тока, която закопчаваше ботинката при глезена. Цялата елегантност на Англия се беше събрала на върха на краката му. Наистина той би спечелил два пъти повече пари, ако ходеше сам да предлага книгите на любителите. Но за това трябваше да обикаля с часове, да звъни по вратите, да обяснява със смущение, да блъскат вратите под носа му. Не му беше в характера да понася такива унижения: предпочиташе да печели по-малко, но да си няма грижи. Пръски кал скверняха тока. Той наплюнчи пръст и изчисти петната. Гьонът блесна. Пет часът и двадесет и пет минути. Още час и половина тегло. Пъхна още една бисквита в устата си. Гласът на госпожица Лафолик се изсипа върху му през отворения капак: