— Е, хайде, господин Верне! Идвате ли с поръчката?
Никола̀ не обичаше да го наричат господин Верне. Понасяше го някак, докато майка му беше жива! Сега би предпочел да се именува Козлов. За това би трябвало баща му да го признае. Можеше ли Александър да го направи след толкова години? Преди всичко дали искаше? Навярно не. Ужасяваше се от семейни връзки този Александър! По въпроса наистина имаше право, опълчвайки се срещу целия свят. Какво беше всъщност едно име? Един етикет, един пореден номер.
— Чувате ли ме, господин Верне?
— Сега, сега! — изръмжа той.
Беше натрупал книгите в една кошница. Бързо провери по списъка дали е поставил всичко, хвана дръжката на кошницата и започна да се изкачва по спиралната стълба, която водеше в магазина. Там трябваше да подреди книгите по заглавия на местата, които госпожица Лафолик му посочваше. После тя му възложи да оправи плакатите за новите издания и да почисти праха от лавиците в дъното на книжарницата. Само слугинска работа. Ако се появи клиент, тя ще полети към него с къдрава усмивка. И на Никола̀ му се искаше от време на време да продаде някоя книга. При малкото случаи, които беше имал, оставаше с впечатлението, че е измамил наивници. Като виждаше човека да си излиза горд с малкото пакетче под мишница, той не можеше да не се засмее в себе си, сякаш беше успял да направи хубав удар. В седем часа без пет минути той отиде при касата, за да вземе трите книги, които госпожица Лафолик беше приготвила за него. Противно на навика си, госпожа Бук не направи обидна забележка.
— Записахте ли ги на моя сметка? — попита той.
— Да, разбира се! Бъдете спокоен…
Тя се усмихваше, сгърчила лице и присвила очи. Никола̀ си каза, че би му било много приятно да й смачка носа така, че хрущялът му да изпращи.
— Хайде, до утре, госпожо — каза той с фалшиво любезен тон.
И тръгна с „Рембранд“, „Тулуз-Лотрек“ и „Импресионистите“ под мишница. Както беше уговорката, предаде пакета на Луиджи, собственика на едно бистро на улица „Дез’Екол“. Пиеро трябваше да мине да вземе стоката утре сутринта, преди да тръгне на обиколка.
Времето беше хубаво и студено. С вдигната яка и с ръце в джобовете, Никола̀ навлезе в булевард „Сен Жермен“ и се смеси с пешеходците. Под светлината на уличните лампи ботинките му блестяха от елегантност. Той би вървял с часове, носен от тия необикновени обувки. На кръстопътя за Буци забеляза, че един мъж го следи. Четиридесетгодишен, с розов тен, със сива четина, важен на вид. Очевидно беше излязъл на лов. Като него имаше много в квартала. Симон, един приятел на Никола̀, се беше хванал на въдицата. Според него не било страшно. В повечето случаи тия господа се задоволявали с невинно интимничене. В замяна, на което давали малки подаръци — часовник, колан… Никола̀ не би се подлъгал по малките подаръци, но му беше неприятна мисълта, че трябва да се остави да го натиска един такъв тип. Предпочиташе момичетата. Въпрос на вкус. Каква разлика между Корин с нейното тънко и гъвкаво тяло с дълги крака и този тук с голямото шкембе? Обърна се. Мъжът, който го следеше, се усмихна изискано. Може би е дипломат, висш чиновник… Лъскав като сапун. Преливащ от умиление и жизнен опит. От него можеше да се научат много неща! Но Никола̀ наистина нямаше желание да се просвещава. Той стисна зъби, погледна яростно и усили крачки. Висшият чиновник остана назад. Никола̀ ликуваше. Ботинките танцуваха под него като вълшебни обувки. Той не откъсна очи от тях чак до кафене „Обриан“. Съвсем случайно погледна вътре. Александър седеше на масата си, около него бяха разхвърляни книги, пишеше нещо, подпрял главата си с ръка.
— Ще ме почерпиш ли една кола? — попита Никола̀.
И се тръшна на пейката, за да покаже, че е капнал от умора след тежък работен ден. Александър поръча кока-кола, започна отново да пише, но след минути измърмори, без да остави стилото си: