— Впрочем казах ли ти, че съм поканил Брекошон на вечеря?
— Не — измънка Никола̀. — Кога ще дойде?
— Тази вечер.
Никола̀ понесе удара със затворена уста, с угаснал поглед и мислено прецени опасността: „Ако Брекошон дойде вкъщи, положително ще спомене за книгите, които съм купил от него с намаление, тоест лично за мене. Какво ще отговоря, за да се измъкна?“ Опасността му се виждаше все по-голяма, колкото повече се мъчеше да я предотврати.
— Много глупаво — каза той, — но тази вечер не бих могъл да си бъда вкъщи. Поканен съм…
— Ще се извиниш.
— Невъзможно е.
— Все пак трябва. Брекошон идва за теб.
— За мене?
— Да: иска да види библиотеката ти.
Александър се усмихваше, наблюдавайки Никола̀. Една тънка усмивка, която обтягаше устните и свиваше очите, без да придава веселост на лицето.
— Каза ли ти? — прошепна Никола̀.
— Да.
— Какво точно?
— Че си колекционер на книги по изкуство.
— И после?
— Изненадах се. Много се изненадах. Това му бе достатъчно да разбере. Отдавна се съмнявал в номера ти.
— Какъв номер?
— Не се прави на глупак пред мен!
— Наистина ли ще дойде тази вечер?
— Не, казах го, за да те изплаша.
Никола̀ въздъхна. Най-неприятни за него бяха очните ставки, обясненията.
— Срещнах го преди малко — продължи Александър. Заради мен няма да прави истории!
Никола̀ започна да мърмори. Предпочиташе всичко друго, отколкото да се прави на разкаян престъпник пред един великодушен Брекошон.
— Майната му — каза той.
— Твоя работа — каза Александър. — А после?
— И после няма да се върна там.
— Не става въпрос да се върнеш! Брекошон не те иска вече.
Настъпи мълчание. Никола̀ изпразни чашата си.
Александър запали цигара.
— Какво те накара да се хвърлиш в тази афера? — попита той, като издухваше пушека пред себе си.
— Какво ли? — измърмори Никола̀̀. — Никому не съм навредил! Бих могъл да задигна сума книги, без Брекошон да забележи. Щяха да го припишат на невъзпитаните клиенти. И от това щях да имам съвсем друга полза, уверявам те!… Но аз се задоволих да играя само с отстъпката. А този дърт пергишин, който не знае какво да прави с парите си, се осмелява да ме обвинява сега! Злоупотреба имало все пак, а!… Така ли е?
— Ако всички служители правят като теб, книжарницата трябва да се затвори.
— Да, но не правят като мен. Тогава от какво се оплаква?
— Просто, че е бил изигран! Оказал ти е доверие по моя препоръка…
— Нима си разгневен, че си ме препоръчал? Морал ли ще ми четеш?!
— Морал ли? Плюя аз на морала, драги! — каза Александър с рязък тон. — Всеки живее, както си знае. При условие че не пречи на другите. Но това, което не мога да прощавам, е глупостта. Ти си се държал като глупак. За да спечелиш няколко банкноти от по десет франка, си рискувал толкова, колкото, за да спечелиш хиляда пъти повече. Това е лошо скроена работа. Вярвай ми, когато човек няма мошенически талант, по-добре е да си кротува. Но този въпрос е приключен. Ще си потърсиш друго място. Съмнявам се обаче, че ще намериш по-хубаво.
След раздрусването от страха и гнева Никола̀ си възвърна напълно душевното спокойствие. Отново заплува в тихи води. Александър наистина беше прекрасен тип. Със своя цинизъм той можеше да разбере всичко, всичко да прости. Сякаш и той бе на осемнадесет години.
— Имаш ли цигари? — попита Никола̀.
Александър му посочи отворения пакет върху масата.
— Вземи си.
И двамата запушиха мълчаливо. Никола̀ размишляваше. Изведнъж той попита:
— А на Франсоаз какво да разкажа?
— Истината — отвърна Александър.
Никола̀ сви вежди.
— Не, ще й кажа, че Брекошон ме уволнява, защото след празниците няма вече нужда от мен.
— Щом искаш.
— Иначе ще направи цяла история! Глупаво е, че твоята жена има толкова сериозен характер! Човек остава с впечатлението, че за нея всичко е трагично.
— А с твоя става нещо средно — каза Александър.
Никола ̀се изтегна на пейката, вдигна очи към тавана и прошепна:
— Обичам я много тая Франсоаз! Но тя не е забавна. Не се ли отегчаваш малко с нея?
— Ако се отегчавах, нямаше да стоя при нея!