— А, все пак! — каза той с престорена строгост. — Ами ако не исках? Това, което чета, е толкова увлекателно. Позволяваш ли да завърша главата?
Тя се засмя без нотка на стеснение и нетърпение. И той се засмя, без да отмести очи от нея. В погледа му, който я разнищваше, се четеше господарско спокойствие. Тя покри лампата с розовата салфетка на нощната масичка. Таванът се сниши, стените се приближиха. Франсоаз отметна хавлията и влезе гола под завивките. Александър я обви с ръце и я притисна нежно към себе си. Тя почувства, че всичко е на мястото си по цялото й тяло. Хищна уста се прилепи към нейната, ръце се плъзнаха по бедрата й. Не за първи път къси вълни докосваха плътта й. Но тя долавяше нетърпението на другия, задържано с усилие, и на това усилващо се желание в нея спонтанно отвръщаше един повик, който не можеше да обуздае. Загубила ум, тя следваше вече през хиляди несвързани мисли етапите на неговото удоволствие, когато там някъде, в края на света, една врата се отвори и затвори. Потръпна изтрезняла и прошепна:
— Никола̀!
— Да — изръмжа Александър.
И продължи да я милва. Но тя не чувстваше вече нищо. Вледенена, вцепенена, с изострен слух, тя долавяше това нежелано присъствие в антрето. Отдръпна се рязко от Александър. Той отново я притегли в обятията си. Тя го отблъсна и дръпна одеялото върху голата си гръд.
— Какво? — попита той. — Страх те е да не влезе? Ще си легне и това е!
В същия миг вратата се отвори. Франсоаз обърна глава и се престори, че спи. Но покритата с розова кърпа лампа, но разхвърляните по пода дрехи, но цялата тази любовна обстановка!… Никола̀ не можеше да се излъже. Той се появи на прага.
— Не се безпокойте — каза той. — Видях, че свети под вратата и си помислих, че не спите още. Ще отида за чаша вода в кухнята.
Той прекоси стаята с бавна стъпка, без да погледне към леглото. Парализирана от срам, Франсоаз дишаше учестено. Никога досега не беше изпадала в толкова неудобно положение. Обикновено Александър и тя чакаха Никола̀ да заспи. Или пък Александър идваше при нея следобед, когато Никола̀ беше в книжарницата. Тия тайни срещи имаха своя чар. Никола̀ се върна.
— Лека нощ — каза той, минавайки.
— Лека нощ — каза Александър, като се прозя.
Никола̀ влезе в антрето и затвори вратата. Александър се приближи до Франсоаз. Ръцете му отново се плъзнаха по тялото й. Искаше да поднови играта оттам, където беше прекъсната. За него това като че ли беше само един антракт. Съвсем не го смущаваше мисълта, че синът му лежи на две крачки зад стената. Повдигна се на лакът. В полумрака Франсоаз видя това жадно лице с отворена уста. Тя беше изворът. Той се навеждаше, искаше да пие. Също като Никола̀ преди малко в кухнята.
— Не — прошепна тя. — Вече е невъзможно, Александър… Той нежно сложи ръка под тила й, разроши малко косата й, после й прошепна:
— Не се тревожи. Ще бъде по-хубаво!
С ужас, с гняв, тя изохка пак:
— Не, Александър! Не така!
— Малка глупачко! — каза той през зъби. — Няма ли да разбереш най-сетне!
След това легна по гръб и угаси светлината. Тя дълго не можа да заспи, отвратена и със сълзи на очи…
— Сигурна съм, че преувеличаваш! — каза Франсоаз с отегчение.
Люси се изсекна и отправи към дъщеря си жален поглед.
— Все пак тия излияния по всяко време, тия служебни обеди, тия малки пътувания…
— Това не са достатъчни улики, мамо!
— Личи си, че не живееш с нас! Той толкова много се промени в отношението си към мене! Ето на, днес е събота, не е на работа; не мислиш ли, че би могъл да остане при мен?
— Къде е?
— На някакво си спортно събрание, както ми каза…
— Може би е вярно!
— Не, моя Франсет, той лъже! Знам, чувствам го!…
Говореше плачливо, задъхано. Сълзите бяха размазали синия грим около клепачите й, тънки бръчки имаше около устата й. Франсоаз я намираше смешна в скръбта й. На тази възраст човек нямаше право да страда от любов. Как е могла Люси да повика спешно дъщеря си с телеграма без обяснения? Влизайки, Франсоаз очакваше да я намери тежко болна; а тя изпадна в тази жалка, сантиментална изповед, в това напразно безпокойство на изоставена жена! От два месеца не беше посещавала майка си. Жан-Марк, Даниел и Дани също измисляха хиляди причини, за да не тръгнат към Севър. Привидно Люси се оплакваше малко. Но всъщност тя преживяваше много добре без децата си. Навярно се страхуваше, че самото им присъствие ще я прави стара в очите на Ив Мерсие. „Колко съм сурова към нея!“ — помисли си Франсоаз учудена и съкрушена. Тя не можеше да обуздае в себе си тази много стара неприязън, това порицание, залегнало дълбоко в сърцето й.