Погледна часовника си: пет часът и десет минути. Беше дал колата си за преглед. Щеше да бъде готова чак утре по обяд. Ще вземе такси. Но беше много рано, за да тръгне. Кой му пречеше? Като изключение нямаше важна среща тази вечер. Висо щеше да приеме второстепенните клиенти. О, да! Делото Трубайи-Пирене — утре сутринта. Той прелисти преписката, взе си бележки. Блондо беше предвидил всичко. Едно момче с бъдеще. „Бъдещето на другите — това е моята старост, моята смърт!“ Той изтръпна, сякаш някаква врата се бе отворила зад гърба му. Никой не го чакаше вкъщи. Карол беше предупредила, че няма да се прибере за вечеря. Още сутринта тръгна за планината. С този Ксавие Болийо навярно. Как я нареждаше тоя, че да има толкова много удоволствия? Най-добре беше да вземе папката с делото Трубайи-Пирене. Ще го проучи вкъщи, с отпочинала глава. Може би ще открие някои подробности, които Блондо е пропуснал? Ако можеше да му натрие носа с някоя грешка! Изведнъж се почувствува готов да заработи с часове, за да постигне този резултат. Детинщина! Подреди документите в чантата си. Шест часът без десет. След резките нареждания, дадени по интерфона на Висо и на госпожица Бигарос, той заслиза по стълбите, застлани с мек тъмносин килим.
Студът на улицата ощипа лицето му и в него нахлуха сили още при първите вдишвания на чист въздух. Тръгна по улица „Франсоа I“ към площад „Канада“. Беше лош час за такси. Нито едно свободно. Реши да върви пеша. Чудесна разходка след един прекаран в кабинета ден. Беше наддал шест килограма, откакто не спазваше режима. Панталонът го стягаше в кръста. Винаги се заричаше да се откаже от тестените храни, от напитките, от месата със сосове… Но за кого би се подложил на такива жертви? Карол се подиграваше. А нямаше никого другиго в живота си. Невероятно: от месеци беше верен на една жена, която вече не го искаше! Да, колкото и далеч да се връщаше в миналото, за пръв път не беше обвързан с никаква връзка. Съвършено сам — душевно и физически. Самотен като затворник. Единствено с мечти. Прекоси моста Александър III и тръгна към площад „Дез Енвалид“, в дъното, на който се издигаше дълга фасада със стотина прозореца и слабо осветено кубе. Тази сива и безплътна архитектурна красота му достави удоволствие, което го изненада. Обикновено само живите същества го вълнуваха. Не беше ли признак на старческа немощ този внезапен интерес към нещата? Чувствуваше умора в краката и беше малко задъхан. Беше вървял много бързо. Забави крачка. Чантата му тежеше. Каква глупост да понесе папката вкъщи. Мина празно такси. Поиска да го спре, но се въздържа от гордост. Посолства, учреждения, министерства, исторически паметници, портали, улица „Сен Доминик“ му се видя като коридор на почтеността и спокойствието. Като навлезе в булевард „Сен Жермен“, той потъна отново във водовъртежа и силните светлини на живота. Изведнъж броят на младежите по тротоара се увеличи. Те идваха отвред. Гърлото на Филип изсъхна. Влезе в едно кафене с остъклена тераса, забеляза маса, която се освобождаваше, седна и си поръча чаша уиски. Тънка стена от стъкло го разделяше от улицата. Обърна гръб на външния свят. И тук, както навън, младежите бяха мнозинство. Или поне те най-вече се забелязваха. Възрастните, улегналите хора служеха като фон, за да изпъква това дръзко разцъфтяване на свежата плът. Обезличени и сякаш засрамени, те довършваха в ъглите своите жалки лични авантюри. Филип се вгледа в едно момиче с големи гримирани очи на съседната маса. Тя говореше силно и се смееше гръмко между две дребни, хилави момчета. За миг погледът й настойчиво се спря върху Филип. Той се учуди. Какво искаше тя от него? Не беше ли това покана? Момичето му се виждаше смешно, но все пак беше поласкан, че е привлякъл вниманието й. Не повече от двадесет и три години. Хубава под този абсурден грим. Ловният инстинкт се пробуждаше вече в него. Но момичето извърна очи и продължи да кокетничи с други. Очевидно искаше да разшири кръга на обожателите си.