Филип изпи глътка уиски и запали цигара. Тежка тъга отново нахлу в него. Дори ако тази непозната беше отишла по-далеч в играта, той не би се опитал да прекара нощта с нея. Някаква основна пружина се беше скъсала в него. Беше достигнал до такъв предел, че изпитваше огромно отвращение към всичко онова безцветно и горчиво, което му носеше приближаването на петдесетгодишнината. Момчета и момичета влизаха, излизаха, сновяха между масичките. Те — с къдрици, паднали до очите, с бледи устни и празни очи, кавалерите им — с коси във вратовете и с притъпени погледи; те бяха всичко видели и разбрали; бяха уморени от всичко, само не от самите себе си, Филип изпи останалото в чашата си. Да си тръгне? Заради кого? Да остане? За да чака кого? Поръча си второ уиски, купи си вечерен вестник от продавач, който минаваше между масите, и потъна в четене на финансовата рубрика.
Преди да прекрачи прага, Жан-Марк се отдръпна, остави остъклената врата да се затвори и каза:
— Да отидем другаде.
— Защо? — попита Валери.
— Баща ми е тук!
И го посочи с брадичката си. Седнал с гръб към входа, Филип не можеше да ги види.
— Смешно! — каза Валери. — Какво прави съвсем сам?
— Никак не е смешно! Покъртително е! Навярно дебне!
— Ах! Да? Ако не беше с мен, щях да вляза и да го пленя!
— И не ще бъде трудно. На бърза ръка ще те отведе.
Той я хвана за ръка и я повлече. Тя се опита да се освободи.
— Досаждаш ми! Исках да изям един сандвич, преди да отидем на концерта!
— Ще намерим другаде!
— Сигурно не са толкова хубави като тук! Искам сандвич за физически работник — с голямо парче хляб и дебел салам!
Изведнъж тя свърна в една напречна улица и блъсна вратата на малък италиански ресторант.
— Къде отиваш? — извика Жан-Марк.
— Промених решението си — каза тя. — Предпочитам спагети! Ела, аз те каня!
Салонът беше полупразен и слабо осветен. Сервитьорката, изтръгната от тъпото съзерцание на улицата, се втурна да ги обслужи. След десет минути пред тях бе сложена по една чиния с купчина спагети, полети с гъст тъмен сос.
— Впрочем — каза Валери, като въртеше вилицата, за да навие няколко спагети — дядото и бабата на Жилбер дойдоха вчера у дома. Ти напълно си ги пленил. Изглежда, че моят глупав братовчед отбелязва изключителни успехи благодарение на теб!
— Първо, твоят братовчед не е глупак — каза Жан-Марк. — Второ, ако има успехи, заслугата не е моя. Малко му помагам; мъча се да създам у него вкус към учението, а това е съвсем друга работа!
— Не се прави на скромен! Само ако можеше да чуеш какво говорят старите Грювелие за теб! Ти изведнъж се издигна в очите на моите родители! Те са възхитени. Моето мнение е, че не трябва да ги оставим да изстинат!
Тя глътна една хапка, погледна право в очите Жан-Марк, който мълчеше, и уточни:
— Не говоря за спагетите, Жан-Марк, говоря за родителите ми.
— Да, да — каза той. — И какво?
— Все пак трябва да решим.
— Но нали сме решили.
— Може би. Само че никой, освен нас не знае. Това не може да продължи. Мама ми дотяга. Татко ме гледа подозрително. До гуша ми дойде!
Той отпи глътка вино и избърса устните си с книжната салфетка. Такъв разговор възникваше между него и Валери винаги когато най-малко се надяваха. Ясно небе, открит хоризонт и изведнъж струпване на облаци от всички страни и бурята избухва. Отвращаваше се от такива обяснения може би защото не чувствуваше съвестта си чиста. Примирил се отскоро с мисълта за женитбата, той виждаше в това решение един етап от живота си, някакво прибързване в неумолимия ход към целта.
— Ти самата бе казала, че е по-добре да изчакаме пролетта, за да направим в Шантийи прием по случай годежа — измърмори той.
— Точно така! Скоро ще настъпи пролетта! Годежът може да стане през април, непосредствено след Великден. А сватбата през май.
— Както искаш!
— Като че ли ще те водя в кланицата! — каза тя през смях.