— Чиста ли е ризата ми?
— Вчера я опрах.
— Да отиде с поло! — каза Александър. — Няма никакво значение!
Никола̀ стана от масата и се спря пред стенното огледало.
— Да — каза той сериозно. — Полото… Предпочитам…
Франсоаз донесе кафето. Двамата мъже изпразниха чашките си на малки лакоми глътки и накрая решиха да тръгнат.
На стълбата Никола̀ каза на Александър:
— Ще дойдеш ли с мен у Брекошон?
— Не си ли достатъчно голям, за да се представиш сам?
— Да. Какво ще му кажа? Че идвам от името на баща си?
Александър го измери с бърз поглед, отвърна: „Разбира се“, и се почувства изведнъж натежал. Сякаш беше напълнял по пътя. Обзе го тъга. После всичките му мисли станаха лъчезарно весели. Той се подиграваше със себе си. Баща: едно дегизиране повече! Но костюмът пращи отвсякъде и под грима истинската кожа диша.
Стигнаха пред кафене „Обриан“. Никола̀ поиска да влезе с него.
— Много съм жаден!… Навярно от колбасите, които току-що ядохме…
Александър най-много се забавляваше от това да открива в някого признаците на мързела и подлостта, прикрити с множество оправдания. Удовлетворен беше, че Никола̀ защити покоя си стъпка по стъпка, неискрено и с детинска упоритост. Той би проклел сина си, ако Никола̀ имаше такива блестящи качества, каквито обикновено родителите искат да имат техните рожби.
— Ела! — каза му той, като го тупна по рамото.
Почувства се щастлив, като намери отново масата си в дъното под огледалото, съучастническата усмивка на касиерката, грозните бронзови закачалки във форма на сърнешки крак и отпуснатия сервитьор, който му донесе неговите листа и книги.
— Ето! Тук е всичко! Какво да ви сервирам?
Поръчаха две кафета и две чашки първокачествена ракия.
Александър отвори ръкописа си и препрочете последното изречение, което беше написал.
— Мъчно ли се правят преводи? — попита Никола̀.
— Немного.
— Но слабо се плаща, нали?
— Много малко.
— Ако не беше толкова слабо платено, щях и аз да се заловя да превеждам.
— Най-напред ще трябва да научиш чужд език! — каза Александър.
— Не е много трудно!
— Да, но иска много време!
— Точно така! Аз не обичам дългите работи. А това, което се движи, което бързо минава и заминава…
Щракна с бърз ритъм много пъти с пръсти, наведе се над разтворената пред него страница и прочете полугласно: „Вятърът беше толкова силен, че клоните на дървото се блъскаха в прозореца с човешка настойчивост“.
— Не е лошо! — каза той, като се изправи. — От кого е?
— От един, който се казва Валериан Биков. Млад съветски автор, съвсем непознат във Франция.
— Заглавието?
— „Топене на снеговете“. Роман…
— А не можеш ли и ти да напишеш един роман?
— Не ми се вярва.
— Опитвал ли си?
— Да. Когато бях на двадесет години. Не останах очарован.
— Много ли те мързеше?
Той се засмя и в това младо лице със свити очи и голяма хищна уста Александър видя как самият той се смее. Недалеч от тях един много рус юноша се упражняваше на електрическия билярд. Всеки път, когато топката достигаше целта, механизмът кихаше. Никола̀ вдигна чашата си, отпи с наслада парещия алкохол, унесе се дълго в мечти и подзе:
— Знаеш ли как майка ми говореше за тебе?
— Не.
— Наричаше те само „тоя мръсник, баща ти“!
Александър поклати глава.
— Тя е имала право. Винаги има някой, за когото човек е мръсник. Да живееш, значи да досаждаш на другите. Или пък трябва да се откажеш от всичко лично.
Това беше първият им важен разговор. Опрял се с лакти върху масата, Никола̀ слушаше Александър с вълнение. Би могло да се каже, че утоляваше жаждата си след дълъг поход.
— Много правилно е това, което сега каза — измърмори най-сетне той. — Но тогава не си давах сметка. Колко много те мразех. Като бях хлапе, мечтаех, че един ден ще те намеря и ще ти видя сметката.
— Чел си много криминални романи.
— Майка ми ги четеше.
— Обичаше ли я?
— По принуда. Тя непрекъснато се оплакваше. Затъпяла от работа. Болна. Озлобена срещу целия свят…
— А когато умря, за да „ми видиш сметката“ ли дойде да ме намериш?
— Не, исках да живея в Париж. Мислех си, че ще остана една-две седмици при тебе. Докато се оправя. А още съм тук. Нямам намерение да си отивам.