— Не, драги мой, ако отдалечим от бобината северния полюс на магнита, потокът в бобината отслабва…
— До гуша ми дойде наистина! — каза Жилбер, като отблъсна учебника си.
— Кураж! Нямаме много време.
— Какво искаш да кажеш?
— „Точно необходимото време, за да се разбие с чук главата на една жена!“ — отвърна Жан-Марк.
Беше избрал този цитат снощи от „Песните на Малдорор“. Жилбер избухна в смях.
— Ах, чудесно е! — каза тон. — Ще го запомня.
Ободрен от този литературен изблик, той смело се върна към физиката. Точно в пет часа на вратата се почука и се появи прислужничката, хванала с две ръце поднос с чаши, чайник и няколко малки съдинки. Беше станало навик. Китайски чай; Жилбер не обичаше друг. С него бисквити и конфитюр от горчиви портокали. Докато прислужничката слагаше подноса върху масата, Жилбер, вдигнал пръст, декламираше:
— „Кукумявката носи с човката си мишка или жаба, жива, сладка храна за малките си“.
Звучеше още по-смешно, защото слугинята с дългия си нос и кръглите си очи приличаше наистина на кукумявка. Жан-Марк стисна челюсти, за да не прихне. Прислужничката изчезна със зловещото достойнство на нощна птица.
— Точка за тебе! — каза Жан-Марк.
Още на втория урок бяха решили да си говорят на ти. В началото на Жилбер му беше трудно. Сега това приятелство му беше приятно. Започнаха да пият на малки глътки горещия ароматен чай пред масата, отрупана с ученически помагала. Следваше втори час на занимания. Жилбер се надяваше да го посветят на литературата. Но той беше най-слаб по физика. И за успокоение на съвестта си Жан-Марк искаше да го занимава с този предмет. Каза му решението си, като хрускаше една бисквита.
— Много присърце вземаш моя успех! — забеляза Жилбер.
— Да — каза Жан-Марк. — Заклел съм се да издържиш матурата.
— Не ти ли отнемам много време с тия уроци?
— Така ли мислиш?
— Има толкова много за зубрене през четвъртата година по право!… Какво мислиш да правиш след лисанса?
— Докторат. Но в същото време искам да работя в някоя адвокатска кантора.
— При баща ти?
Жан-Марк изтръпна. Осведомен ли беше Жилбер от Валери? Не! Вероятно нищо не знае.
— Скаран съм с баща ми — каза той. — Не го виждам вече.
— Аз също — каза Жилбер — никога не виждам баща ми, но не съм скаран с него. Той не иска да знае за мене и аз за него. Всъщност човек може много добре да се чувствува без родителите си, не намираш ли?
— Да — отговори Жан-Марк.
И машинално отправи очи към ъгъла на масата, където в метална рамка бдеше фотографията на една млада руса жена. Жилбер проследи погледа му и каза:
— Майка ми.
— Красива е — каза Жан-Марк смутено.
— Намираш ли? Тази снимка уби в мене всички спомени. Не мога вече да си представя майка си, освен неподвижна, няма, с бяла кожа и черни устни, или пък виждам отново нещастието.
— Бил си много малък.
— Спомням си го все пак. Все по-точно, колкото годините се изнизват! Знаеш ли кое най-много ме ужаси след удара? Майка ми беше изхвърлена от колата. Просната върху насипа, полата й бе преметната върху лицето й. Беше разголена. Притеснявах се заради хората, които се струпваха около нея. Последната картина, която съм запазил от майка ми, са разкрачените й крака и бельото.
Той направи нервна гримаса и завърши:
— Навярно имам голямо доверие в тебе, за да ти разказвам всичко това!
Прислужничката влезе, за да прибере подноса.
— Да се върнем към електромагнитната индукция — каза Жан-Марк. — Повтори ми закона на Ленц.
Жилбер се отпусна върху облегалото на стола. Лицето му беше странно, с хлътнали слепоочия и премрежени клепачи. Жан-Марк го оприличи на рус виетнамец.
— „Посоката на електрическия ток, получен по индукция, зависи от магнитното поле…“ — започна Жилбер.
И като вдигна пръст, прибави:
— „Бръмбарът трепери при тия нечувани думи“.
Този път Жан-Марк си забрани да се засмее: не трябваше урокът да се изражда в шега. С най-сериозен вид той започна да изрежда обяснения, които бяха скучни и на самия него. Жилбер въздишаше, пуфтеше, мърмореше: „Да, да! Разбирам!“, и навярно почти не разбираше. Жан-Марк се чувствуваше отмалял. Горещият и ароматен чай, портокаловият конфитюр, сухата топлина на радиаторите приспиваха умствените способности. Чувствуваше се толкова добре в този кабинет, отрупан с книги, че би прекарал в него всичките си дни. В шест часа и половина Жилбер затвори тетрадката си с категоричен жест. Запалиха цигари и запушиха един срещу друг, щастливи и двамата, че бяха приключили с науките.