— Оставете ме тук, моля ви.
Слезе от колата, благодари на дебелия червендалест човек, който се бе впуснал много късно да му отвори вратата, и с пъргава стъпка се отправи към площад „Конкорд“.
Електрическият радиатор червенееше в един ъгъл на стаята. През нощта студена вълна се бе спуснала над града. Прозорците бяха заскрежени. През пролуките на вратата духаше леден въздух. Жан-Марк работеше в леглото, за да му бъде по-топло. Беше надянал пуловер над пижамата си. Вкочанясалите му пръсти прелистваха напечатания на циклостил учебник по политическа икономия, сложен върху завивката. Радиото на съседите свиреше силно. Нищо не можеше да се направи: беше неделя сутринта, хората имаха право. Когато Жан-Марк започваше нова глава, приближиха се стъпки.
— Господин Ейглетиер! Господин Ейглетиер!
Той позна пелтечещия глас на портиерката, стана и отвори вратата.
— Какво има?
— Викат ви по телефона!
Едва от един месец собственикът беше сложил телефон в портиерната. Но докато портиерката само в краен случай приемаше поръчения, то винаги отказваше да се изкачва по стълбите, за да търси наемателите. За да направи изключение на това правило, навярно причината бе важна.
— Идвам! — каза Жан-Марк, обличайки домашния си халат. — Кой ме вика?
— Не знам точно. Но е спешно. Много спешно. Изглежда… Изглежда, че е въпрос на живот или смърт!
Панически страх обзе Жан-Марк. Помисли за баща си, за Франсоаз, за Даниел, за Маду, за всички, които обичаше, излезе бързо, мина пред портиерката, още задъхана от изкачването до петия етаж, измърмори „Благодаря, госпожо“ и се спусна по стълбите. Влязъл в стаичката, той грабна слушалката и въздъхна:
— Да… слушам…
Един деформиран, далечен мъжки глас издекламира:
— Какво има? — прошепна Жан-Марк.
— Нищо сериозно — отвърна Жилбер.
— Тогава защо си казал…?
— Не искаше да се качи и да те повика. За да я склоня, измислих форсмажорен случай!
Успокоен и едновременно разгневен, Жан-Марк изръмжа:
— Прекаляваш!
Не си спомняше дори да е давал телефонния си номер на Жилбер.
— Снощи благополучно ли се прибра? — попита Жилбер.
— Прекрасно!
— Ще бъдеш ли свободен днес следобед?
— Не, драги.
— Жалко. В мрачно настроение съм!
— Какво те затруднява?
— Нищо конкретно. Просто съм се размекнал, кисел съм, скучая, въртя се като луд… Не ти ли се е случвало да ти е така тежко?
— Да — каза Жан-Марк. — Но в такива случаи реагирам, мъча се да…
Помисли един миг и добави:
Имаме среща с Валери в два часа. Ще ходим в Лувъра! Ела с нас!
— Ах, не така! — извика Жилбер.
— Защо?
— Не бих искал да ви безпокоя!
— Щом ти предлагам, значи няма да ни безпокоиш!
— Добре — каза Жилбер с внезапна радост. — Тогава как да направим?
— Среща в два и четвърт, портала Денон, на гишето. Удобно ли ти е?
Портиерката влезе в стаичката с трагично лице. Жан-Марк успя навреме да си даде подходящ вид. Той постави слушалката така, както би свалил траурна лента.
— Какво? — попита портиерката.
— Моят чичо Ернест е много зле! — отвърна той. — Благодаря ви, че ме повикахте!
И той прекрачи прага, вдървен от неочакваната скръб.
Влязъл в стаята си, той си каза, че Валери навярно ще се разгневи, задето е поканил Жилбер. По дяволите! Бяха толкова често сами, че можеше от време на време да понася трети човек между тях. Тази разходка, която преди десет минути му се струваше като едно обикновено развлечение, сега изведнъж му се стори като лъчезарна перспектива.