Валери се тръшна на една пейка и обу обувките си.
— Не мога повече! Тръгваме ли си?
— Не искаш ли да видиш и други картини? — попита Жилбер с ироничен тон, като се наведе над нея.
Лицето му беше почти глупаво от враждебност. Вместо отговор, Валери въздъхна, стана с усилие и увисна на ръката на Жан-Марк, като заяви, че е „страшно уморена“. Чак до изхода вървя така притисната до него, тежка и отпусната, сякаш искаше да покаже тяхното физическо единство. Жилбер избягваше да ги гледа и продължаваше да критикува картините. От време на време разсъжденията му с прями и резки думи припомняха на Жан-Марк за постоянните подигравки на Валери. Имаха същия начин на изразяване, жив, непоследователен и язвителен… Биха могли да минат за брат и сестра. А се мразеха. Изведнъж Жилбер се обърна и тръгна заднишком, без да изпуска из очи Жан-Марк и Валери.
— Вие сте чудесни, че ме взехте днес със себе си — каза той. — Благодарение на вас изживях прекрасни моменти!
Шегуваше ли се? Искрен ли беше? Жан-Марк предпочете да не го разпитва.
— Само че съм сигурен, че ви досаждам! — продължи Жилбер. — И най-малко, че ви притеснявам. Щяхте да бъдете много по-добре без мене!
— Ти си глупак! — каза Жан-Марк.
— Искате ли да си отида?
— Да, върви си! — каза Валери, като се отдръпна от Жан-Марк. — Впрочем ти умираш от завист.
— Не, оставам.
— Добре, остани!
— Не, отивам си!
Той продължаваше да върви заднишком, без да поглежда зад себе си. Изведнъж блъсна с гърба си две стари жени, които леко изпищяха.
— Внимавай! — изръмжа Жан-Марк.
— „Блъскайте си коленете, вещици мои!“ — каза той съвсем тихо, като му намигна.
Разгневен, Жан-Марк нямаше намерение да подема играта с цитатите. Още два пъти Жилбер се опита да го въвлече в нея с фрази от Рембо. Но усилията му не дадоха резултат. Сигналите му попадаха в празно пространство. Телеграфът не работеше.
Преди да излязат от музея, Валери поиска да купи пощенски картички. „Девицата при скалите“ от Леонардо да Винчи, „Младежът с ръкавицата“ от Тициан, „Жената с ветрилото“ от Гоя. Изборът не беше лош, но Жилбер се подсмиваше.
Навън сухият и леден въздух затрудни дишането им. Земята беше покрита със суграшица. Прозрачни ледени висулки удължаваха черните клони на дърветата. Жан-Марк предложи да отидат в една английска чайна зад булевард „Сен Мишел“. Тръгнаха, хванали се тримата под ръка, за да се топлят. Но скоро Жилбер се пусна и тръгна сам. Често се обръщаше, за да види дали другите двама го следват. Носът му беше станал морав, пара излизаше от устата му. Жан-Марк си каза, че това момче не е добре облечено с тази много къса пелерина и това тънко шалче.
Нахлуха в малко, топло и тихо заведение със светло полирана дъбова ламперия и лампи с платнени абажури. Валери и Жан-Марк се отпуснаха на една пейка, Жилбер седна срещу тях. Чай и препечени филийки за цял свят. Валери свали мантото си, бялата си шапчица. Освободени изведнъж, златистите й коси бухнаха. Тя разтърси глава. Погледът й смело се взря в очите на Жан-Марк. Той се усмихна, протегна ръка, оправи русите къдрици, които висяха в безредие около това обтегнато лице. Жилбер наблюдаваше, като пиеше чая си бавно и изящно. Жан-Марк можеше да отдръпне ръката си, но не го направи и с показалеца си докосна леко студената и гладка буза на младото момиче. Доста странно бе, че не му стана неприятно, като забеляза, че Жилбер следи тази милувка. Миглите на момичето не трептяха около двата зелени и блестящи камъка на зениците му. Валери дишаше леко. После тя хвана ръката на Жан-Марк, доближи я до долната част на лицето си и като отвори уста, захапа върховете на пръстите му. Зъбите се забиха така силно, че той издаде сподавен вик.
Тя се засмя и отметна глава назад.
Жилбер остави чашата си.
— Добре — каза той, — този път си тръгвам!
— Веднага ли? — попита Валери, сякаш изтръгната от сън.
— Да, трябва.
— Обещал си на баба си?
— Точно така!
Той се усмихваше тъжно. Жан-Марк се почувствува виновен. Въпреки това нямаше за какво да се обвинява. Жилбер бе направил всичко, за да бъде отвратителен този следобед. Когато той излезе, Валери прошепна:
— Каква лепка! Наистина за последен път излизам с него! Жан-Марк кимна одобрително с глава. Какво ставаше с него? Никога досега той не беше желал Валери така, както в тази минута. Притегли я към себе си и каза с глух глас: