— Впрочем защо тя не идва вече в Париж? — добави той с нежна ирония. — Преди за щяло и нещяло се качваше в таратайката си и пристигаше. Сега трябва да й се пише. Какъв свят! Мисли се за мадам Дьо Севинье!
Горчива тъга обзе Франсоаз. Тя не беше отговорила на последното писмо на Маду. Леля й се отдалечаваше от нея така, както се отдалечават спомените от детство. Александър я беше убил. Когато беше дошла за кръщаването на малката Кристин, Франсоаз я видя само два пъти и бе винаги нащрек. Сякаш Маду беше неспособна да я разбере. Реши да й пише още утре. Но за да й каже какво? Потопи устните си в чаша с порто. Даниел говореше с ентусиазъм за дъщеря си:
— Много е забавна! Вече ни познава!…
Какъв щастлив вид имаше! Около него всички се усмихваха. С пристигането на Александър и Никола̀ кръгът се разшири. Би могло да се каже, че пред Карол бяха светнали лампи като на театрална сцена. Би могло да се каже, че и още един се представяше: Никола̀! За трети път идваше тук и се чувствуваше като у дома си. Навярно дълго се е подготвял. Франсоаз му беше огладила панталона, а Александър му беше дал вратовръзка. Ботите с металните катарами го издигаха на равнището на английската елегантност. Седнал с преметнат крак връз крак, с чаша уиски в ръка, Никола̀ очевидно се наслаждаваше на всичко в своята личност. Дори когато си даваше вид, че следи разговора, Франсоаз предполагаше, че той мисли само за себе си. На въпроса на Филип дали още не е намерил работа, той въздъхна с отчаяна гримаса:
— Не! Макар и да пощя всички вестници, да натискам всички звънци — нищо, нулев резултат! Или съм отишъл много късно, или съм млад, или пък нямам диплома, каквато се иска!
— Аз — каза Карол — имам впечатление, че в малките обяви има само служби, които никой не иска!
— Обаче аз, госпожо, съм готов да работя каквато и да е! — извика Никола̀. — Да знаете колко ми е тежко, че съм без работа!… Наистина има дни, в които…
Той вдигна юмрук и се удари по коляното, сякаш да се накаже, че живее.
— Но положението ще се промени! — продължи той. — Не може да не се промени!
Искреност се четеше по лицето му. Той беше с пламтящо сърце, готов да започне борбата за своето съществуване. Франсоаз и Александър си размениха ироничен поглед.
— Важното е да не се губи кураж — каза Карол с пленителен глас. — Дълго време и силно да желаеш — това е вече успех.
Като произнесе тия думи, тя почувствува приятни тръпки. Рихард беше казал тия думи на Ксавие снощи на вечерята. Той имаше важен глас. Когато говореше, тя си представяше кофа, която потъва към дъното на дълбок и тъмен кладенец. Ксавие, който беше в делови връзки с него, го беше поканил с Олимпия и Марсел Лашо в „Максим“. За трети път излизаха заедно. При всички случаи Рихард беше въздържан. Тридесет и пет годишен, висок, слаб, с грубо лице, със светли очи зад очила с големи седефени рамки — от него се излъчваше сила, увереност и разум. Тя напразно се бе мъчила да привлече погледа му през масата, но никога не бе успяла да задържи вниманието му повече от една секунда. Не му ли харесваше физически? В друга ли беше влюбен? Толкова ли бе деликатен, че се боеше да не засегне Ксавие, като се покаже внимателен към нея? Не, Ксавие не му подхождаше за приятел. Бяха се срещнали по повод на една значима търговска сделка. Подпише ли се договорът, нямаше повече да се видят. Във всеки случай Олимпия дразнеше Рихард — това беше съвсем ясно. От известно време тя бе започнала да се превзема по един смешен начин. С какви студени очи я погледна вчера, когато тя се правеше на наивна и твърдеше, че една глътка вино може да опие! На Карол й се искаше да не мисли за него, но не можеше да си наложи да не си го спомня по повод и без повод. С усилие тя каза на Никола̀: