— Шарл, спиш ли? — попита Мариан Совело.
— Не — отговори той с пресипнал глас.
— Кристин пак повърна една част от биберона. Така е вече трети ден поред… След малко ще телефонирам на доктор Мишле…
Шарл Совело отвори очи. Бледен силует стърчеше вдясно. Лъхна го аромат на сладникав нощен крем. Седнала в леглото, Мариан го гледаше.
— Много й даваш навярно — прошепна той с отегчение.
Спеше му се и се страхуваше, че възбудена, Мариан може да се впусне в спорове върху отглеждането на децата и да остане дълго време будна. Когато я обземаше някаква мисъл, тя не чувствуваше умора. А него бебешките истории го отегчаваха. Той считаше за смешна шетнята на жените около люлката. Те прекаляваха, придаваха си голяма важност, забравяха, че природата е предвидила всичко. Мариан възрази:
— Давам й точно дажбата, която трябва да получи едно бебе на три месеца!
— Теглото й намалява ли?
— Не. Поне за момента.
— Е, какво тогава! Впрочем Дани не се тревожи: все пак тя е майката!
— Майка! Майка! — извика разгневено Мариан. — Ти забравяш, че и самата тя е бебе!
— Добре — изръмжа той. — Тогава телефонирай на Мишле. Кажи му да дойде.
Обърна се към стената и предостави на жена си солидната маса на гърба си. Тя не му се разсърди за това нощно бягство. По същество, мислеше си тя, мъжът е дебелокож, той е суров в съжденията си. Възмущаваше се повече, когато установяваше до каква степен дъщеря й няма майчински инстинкт. Дани не възприемаше като повик елементарните нужди на своето бебе. Тя не знаеше, пък и не размишляваше кое е добро и кое е лошо за Кристин. По силата на навика да си повтарят, че няма трудности, младите бяха загубили чувството за отговорност. Всъщност каква беше на двадесет години тя, която критикуваше Дани? За да бъде съвсем искрена, трябваше да признае, че никога не бе изпитвала нито към дъщеря си, мито към сина си лъчезарната загриженост, която проявяваше към внучката си. Струваше й се, че това дете е необикновено нежно и че никой, освен нея не го разбира. Кристин беше нейна, без да е родена от нея. Между нея и това пеленаче имаше една връзка от втора степен, която положително ще се засилва с течение на годините. Попаднало в живота й, това дете й даваше втора младост. В грижата за биберона и пелените тя се подновяваше, разцъфтяваше. Съпругът й, напротив, се беше състарил от това събитие. Появата на Кристин беше угасила погледа му и свила раменете му. Докато тя ставаше отново майка, той ставаше дядо. Още малко и цяло едно поколение ще ги раздели. Тя затвори очи, обзета от приятно вцепенение. Шум, идващ отдалече, я накара да се стресне. Отново плачеше Кристин. Мариан стана, навлече пеньоара си и се отправи към вратата, докато Шарл глупаво се престори, че внезапно се е събудил.
— Е! Какво има? Къде отиваш? — измърмори той.
Тя не благоволи да му отговори.
Когато излезе, той запали нощната лампа и взе цигара от пакетчето. Седем часът без двадесет. Можеше да се каже, че за него нощта беше свършила. Облегнал гръб на възглавницата, той пушеше, замислен в трудностите, които го очакваха. Това събрание на всички инженери и шефове на ФИСАК в десет часа и тридесет при Кабуек с нищо нямаше да помогне. Разбира се, той щеше да защитава проекта си. Ще му отправят критики в подробностите. След обсъждането ще си отнесе проекта както, винаги, защото само той познаваше напълно техническите предимства на новия метод. И така щеше да загуби предобеда си в обяснения на своя план пред хора, недостатъчно подготвени, за да го разберат. Несъмнено тия господа от „Търговския отдел“ имаха претенции, равни на тяхната некомпетентност! А на всичко отгоре бяха по-добре платени от него. Да поиска увеличение от Кабуек? Знаеше отговора: „Вие сте достигнали тавана, драги мой!“ Усложнението идваше от ликвидацията на фирмата СОФИ, където получаваше възнаграждение като консултант. Чиста загуба от две хиляди франка месечно. В резултат на това трябваше да уволни домашната прислужничка, да се задоволят само с една чистачка до обед, да съкращава второстепенните разходи… Щеше да продаде ситроена си и да купи рено на изплащане. Наистина сега Даниел внасяше по триста франка месечно като участие в семейните разходи. От тази сума Мариан му връщаше сто франка и навярно дори повече, за да има поне малко джобни пари. Това положение щеше да продължи, докато той завърши учението си и си намери работа. Преподавател по философия! Защо не? Но той ще смени сто пъти плановете си дотогава. Беше толкова млад, толкова екзалтиран, толкова наивен! Дано поне се въздържи от второ дете! А и Лоран, който съвсем не се интересуваше от учението си. След като бе започнал сравнително добре, сега тъпчеше на едно място, беше се самозабравил, пренебрегваше всичко, затваряше се в стаята си уж да работи, а всъщност за да чете криминални романи. Каква ли професия ще си избере? Още не беше възможно да разбере. Шарл Совело угаси цигарата си и отпусна глава на възглавницата. Не можеше да се похвали нито със сина си, нито с дъщеря си, нито със зет си. „Никога в наше време ние не бихме правили като тях! Каква несъзнателност, какво спокойствие в търсене на удобства. Спокойствието е заместило желанието да се рискува. Чия е грешката? Мариан и аз им отстъпвахме по всички точки. За да има мир навярно. Между родители и деца разрешението и на най-малката трудност преминава през приятелството. Правим ли ние изключение? Не, това е социално явление в епохата. Идва един момент, когато никой не може да върви срещу течението. До точката, до която сме стигнали, не ни остава нищо друго, освен да имаме доверие в младежта…“ С натежала глава, той съжаляваше, че не може да поговори за всичко това с Мариан. От раждането на бебето той нямаше вече съпруга: живееше с една баба! Дори когато биваха двамата сами, тя му говореше за Кристин, за Дани, за Даниел, за Лоран. Не се мъчеше вече да му се харесва. Забравяше, че е жена. Имаше моменти, в които си казваше, че никога вече не ще може да прекара една приятна вечер насаме с нея. В редките случаи, когато оставаха заедно вкъщи, това биваше само защото младото семейство, измъкнало се, за да отиде на кино, им оставяше да гледат бебето. Мариан се върна съвсем успокоена: Кристин спеше.