— Добре! — изръмжа Дидие. — Виждам, че ти нищо не слушаш! Да бяхме прекратили?
XI
Със слушалка, притисната към бузата си, Карол обърна глава: Филип влизаше в салона.
— Ало! Ало! — повтори тя машинално в апарата.
Но никой не отговори; Щеше да има шанс, ако намереше такси по телефона в осем часа вечерта! Филип седна в един фотьойл и разтвори „Монд“.
— Убийствено е! — каза тя. — Във върховите часове в Париж няма други превозни средства, освен метрото или автобуса!
Той се съгласи с поклащане на глава и смъкна вестника си. Тя издържа погледа му. Наблюдаваше я по-проницателно, отколкото обикновено. Сякаш беше подушил, че тази вечер беше особено важна за нея. Ревността ли го караше да предчувствува? Тя извърна глава и провери в огледалото на камината състоянието на фризурата си и дискретното съвършенство на грима си. След дълго двоумение тя бе облякла официалния си костюм от сиво-бяло ламе. Това облекло, едновременно бледо и искрящо, придаваше на очите й необикновена дълбочина. Далечно бръмчене, което долавяше с ухото си, й напомняше, че все още е в телефонна връзка.
— Колко се бавят! — въздъхна тя. — Ало! Ало!
— Трябва да са те забравили! — каза Филип. — Смешно!
Още малко и щеше да й предложи да я отведе с колата си на срещата. Тя усещаше, че той е готов на всички унижения само да научи нещо повече.
— Чакайте! — каза телефонистката.
Карол опря коляно до облегалката на фотьойла. „Поза на младо момиче“ — помисли си тя. Никога не беше се чувствувала така леко. Неслучайно Рихард я беше помолил да вечеря с него, щом знаеше, че Ксавие е на път. Наистина беше я уведомил, че е поканил и приятели. Но нито Олимпия, нито Марсел Лашо бяха между тях. Ще бъдат, беше казал той, само хора, които тя не познава. Навярно устройваше делова вечеря, от която разчиташе да има значителна полза: имал е нужда от красиви жени на масата, за да вложи малко прелест във всичко това. И дали тя ще бъде единствената французойка между германците? Тази перспектива не можеше да не й харесва.
— … Ще имате кола след четири минути — каза телефонистката.
Карол, сияеща, затвори телефона.
— Нареди се! — каза тя на Филип.
Той стана, за да й помогне да облече палтото си от черен визон.
С галантен жест и мрачно лице, той запита:
— Късно ли ще се прибереш?
— Откъде мога да знам? — отвърна тя, повдигайки с пръст една къдрица пред огледалото.
И излезе с прекрасното чувство, че след нея започваше едно очакване, едно страдание, една омраза, които тя единствено ще подхранва.
Като се качваше в таксито, шофьорът се обърна и каза:
— Къде отиваме?
Намери лицето му плебейско, но страшно симпатично. Колата тръгна по кея Малаке, мина моста Карусел и зави надясно. Очерта се фасадата на Лувъра, бледа и величествена. Прозорците на партера бяха осветени. Сякаш дворецът имаше обитатели. Навярно тази вечер устройваха някаква изложба. Красотата на Париж нощем с неговите къщи, пълни със спомени, с неговите мрачни стени, с неговите очертания от бяла светлина радваше Карол като някаква поредица от дарове. Като че ли в нейна чест Рихард бе избрал да живее на остров Сен Луи. Никога човек с лош вкус не би имал жилище в този тих квартал с интимен чар. За първи път му отиваше на гости. Любопитството възбуждаше нейното желание. Таксито спря пред стара къща с врата като на затвор, обкована с железни плочки. Тесен асансьор, подобен на вертикално изправен ковчег със стени в огледала, изкачи Карол на петия етаж. Самият Рихард отвори при нейното позвъняване. Тя посрещна с вълнение удара на неговия син и студен поглед. Той целуна ръката й, освободи я от кожуха и я въведе в просторна и висока стая, която навярно преди е била ателие на художник. Около белите стени изпъкваха красиви мебели, тъмни и масивни. Масата бе поставена по средата. Два прибора. Тя обърна очи към него, без да прояви и най-малка изненада.
— Отчаян съм — каза сериозният му глас с груб и топъл акцент. — Всичките ми приятели се отказаха в последната минута.
Тя потисна усмивката си и весело се приготви да играе друга роля.
Като влезе в големия салон, Жан-Марк бе обзет от зрелището на всички тия сковани голи тела, от всички тия отрязани глави със слепи очи, къпещи се в електрическа светлина. По-мъртви от мъртвите, каменните портрети припомняха нищожеството на земните амбиции. Мъже и жени, които бяха страдали, лъгали, обичали, градили, бяха се гордели със своето положение, а нищо не бе останало от тяхното вълнение, освен тия студени мраморни релефни изображения, върху които се плъзгат разсеяните погледи на посетителите. Жилбер, изглежда, беше потиснат от същото мрачно чувство като Жан-Марк. Облечен в своята моряшка пелерина, с ръце в джобовете, той крачеше от един бюст до друг, като ги гледаше тъжно изпод вежди.