— Знаех, че ще се присъедините към нашето мнение — заяви сияещият Хенри.
Откъм моста се чуха викове.
— Струва ми се, че тя не вижда нещата като нас — възрази Джилбърт, който я наблюдаваше внимателно.
— Но тя трябва да разбере, че любовта е по-важна от всичко друго — намеси се Томас.
Виковете се засилваха. Кларис не им обърна внимание.
— Има различни видове любов — каза тихо тя. — И един от тях е любовта към дълга и честта. Лорд Хепбърн познава тази любов. Аз също.
Виковете станаха толкова шумни, че тя се обърна. Те проникнаха дори в ушите на глухия Хенри и той завъртя глава. Крясъците не бяха приятен шум. Пронизителни и гневни, те накараха Кларис да се изправи.
Старците излязоха напред и се опитаха да различат кой идва през моста. Пръв тичаше мъжът, който се бе подиграл с Кларис и се бе обзаложил на десет фунта, че тя не може да направи Ейми красива. А после бе изчезнал, за да не плати дълга си. Как му беше името?
Хамиш се изплю сърдито.
— Мирише ми на неприятности — заяви той презрително. — Това е малкият Били Макбейн.
Били размахваше юмруци и лицето му изразяваше триумф. Зад него маршируваха войници. Английски войници. А зад Били крачеше… Господи!
Кларис се олюля.
Зад Били крачеше съдия Феърфут, човекът, от когото бе откраднала Блейз. Едър, елегантен мъж който носеше службата си като наметка. С жестока усмивка на кръглото лице.
— Английски негодници — изрева Хенри, но междувременно десетки души викаха един през друг и гласът му заглъхна в общата врява.
— Дошли са за мен. — Кларис си заповяда да не изпада в паника. Беше попадала и в по-лоши ситуации. — Мен търсят.
Старците изобщо не изглеждаха шокирани. Никои не я попита какво е извършила.
— Тогава трябва да ви махнем оттук — отговори веднага Бенет, — преди кралската ви личност да е паднала в мръсните им лапи.
Няколко души от селото, повечето жени, тичаха след войниците. Англичаните бяха въоръжени с мускети и изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да стрелят в навалицата.
— Ще минете през задната врата на кръчмата. — Хамиш въведе Кларис в тъмното помещение. — Ще тръгнете по уличката.
Сърцето на Кларис биеше като безумно. Винаги се беше страхувала от това и сега кошмарът й ставаше действителност.
— Не се плашете, Ваше височество — окуражи я Джилбърт. — Ще ги пратим в обратната посока.
Кларис погледна отново към наближаващите войници. Преглътна и кимна.
— Благодаря ви. — Влезе в кръчмата, обърна се за миг и отново извика: — Благодаря ви!
Зарези вратата и се запита как да си вземе Блейз. Не можеше да го оседлае, но щеше да се метне на гърба му и да препусне без седло. Да мине по страничните улички и да се върне в Макензи Мейнър.
Не. В никакъв случай. Ако се върнеше в Макензи Мейнър, съдия Феърфут щеше да се появи там, за да я обяви за престъпница и да каже на дамите, че са били измамени. И броят на неприятелите й щеше да се увеличи.
Освен това Робърт не беше там. Нямаше кой да я спаси.
И най-важното. Не можеше да се скрие при Робърт. Нито сега, нито друг път. Никога.
Отвори задната врата и огледа тясната уличка. Не видя никого. Войниците не знаеха къде да я търсят. Никой не беше дал заповед да се обкръжи селото.
Кларис излезе на улицата и тихо затвори вратата зад гърба си. Вятърът свиреше между къщите, рошеше косите й и я пронизваше до кости. Тя се уви в наметката си, сведе глава и затича към ъгъла.
Ако имаше късмет, щеше да изчезне, още преди съдия Феърфут да е забелязал, че не е в кръчмата. Преди да падне в мръсните му лапи, за да я изнасили и да я обеси публично. За да даде пример на всички жени в областта, които не се подчиняват на мъжете.
Сърцето й биеше до пръсване. Щеше да се справи. Увереността й нарастваше с всяка крачка. Щеше да успее.
Зави зад ъгъла като фурия.
И попадна право в ръцете на полковник Оугли.
28
Който си ляга с кучетата, се събужда с бълхи.
Когато на следващата сутрин наближи Макензи Мейнър Робърт мислеше със задоволство за пръстена в чантата на седлото си. Не беше сигурен, че прекрасното украшение ще е достатъчно да склони Кларис да се омъжи за него, особено след случилото се последната нощ, но… на него му харесваше. По-точно, никога не се беше чувствал така добре.
Ако беше честен, не можеше да твърди, че съжалява. Не и като си спомнеше колко прекрасен бе вкусът й, или как се движеше под него, или как влажната, гореща утроба се сключваше около пениса му… обхващаше го като ръкавица и го милваше… Изпод копитата на Хелиос хвърчеше чакъл. От листата на дърветата падаха едри капки дъжд и главата му вече беше мокра. Най-сетне Робърт видя Макензи Мейнър и си пожела блещукащите камъни на пръстена да отклонят вниманието на Кларис достатъчно дълго, докато той успее да я убеди в необходимостта да се омъжи за него. Колко странно — да се чувства несигурен, едва ли не страхлив пред човек, за чието съществуване преди седмица дори не е подозирал. Да, само за няколко дни Кларис се бе промъкнала в сърцето му и се беше настанила там трайно и завинаги.