— Не може ли някой от мъжете да те придружи? — полита тя. — Ако искаш, аз ще дойда с теб и ще ти помагам.
Предложението й беше наистина трогателно.
— Не, мила, не. Никой не може да ми помогне. Работата е мръсна и болезнена и… — За първи път, откакто бе слязъл от седлото, обърна внимание на сестра си. Безличното сиво пате бе изчезнало окончателно. Милисънт изглеждаше красива и блестяща като в нощта на бала. — Кори сигурно е загубил ума си по теб?
— Да. — Гласът й прозвуча неочаквано рязко. — Поне така предполагам.
— Какво е станало? Да не ти е направил нещо?
Милисънт вървеше редом с него, без да се оплаква от дългите му крачки.
— Каза ми, че няма ла си замине, докато не се върнеш. Бил длъжен да остане тук и да ме подкрепя в трудните часове. — Очите й засвяткаха опасно. — Все още не мота да разбера какво общо имат с обещаната подкрепа подробните разкази за ловните му успехи и фактът, че ходи подире ми като кученце.
Докато бързаха към оборите, мрачното лице на Робърт постепенно се разведри. Сестра му беше страхотна жена.
— Кори не е нищо повече от един грамаден, обикновен… ловец на лисици — заключи тя. Очевидно старият му приятел беше изпаднал в немилост и нямаше надежда положението да се промени.
— Права си, скъпа сестричке. Никога не е бил нещо повече от ловец на лисици.
Тя изчака, докато брат й се осведоми от ратайчетата къде чака оседланият Блейз.
— Мислех си… — започна нерешително.
— Мислила си, че зад красивата външност на Кори се крие нещо като дух? Нито искрица. Той е суетен и егоцентричен, несъобразителен и е свикнал жените да падат в краката му. — Робърт влезе в обора. — Но има и добри качества. Мога да кажа в негова защита, че в сърцето му няма и капчица фалшивост. Ако ти е разказвал ловните си истории, значи се е влюбил безсмъртно в теб.
— Може би, но аз не съм влюбена в него — отговори с безразличие Милисънт.
Пепърдей още се мъчеше с Блейз. Жребецът не позволяваше да го докосват други мъже, освен Робърт.
Лордът взе фойерверките от ръцете на чакащия лакей и ги прибра в чантата.
— Мислиш ли, че Кори ще поиска ръката ти? — попита през рамо той.
— Вероятно. Но аз не искам да се омъжа за него. Или поне не сега.
Робърт стигна с две крачки до Пепърдей и му махна да се отдалечи.
— Какво смиташ да правиш? — попита с интерес той, докато стягаше ремъците на седлото.
— Смятам да взема Прюдънс и да отидем в Единбург. — Милисънт му подаде юздата. — Там има много повече възможност. Прюдънс ще се забавлява, а аз ще се запозная с тамошните мъже.
Докато слагаше юздите на Блейз, Робърт се питаше дали Милисънт се е променила буквално за една нощ или винаги е била такава, само че не е знаела как да живее според истинското си аз. Метна чантите на седлото и се обърна към нея:
— Значи искаш да се омъжиш за някой, който ти харесва повече от Кори?
— Имам свое състояние, нали знаеш? Може би никога няма да се омъжа. — Тя го целуна по бузата. — Не мога да повярвам, че си още тук. Хайде, тръгвай най-после! Трябва да спасиш принцеса Кларис. Съдията е негодник и иска да й причини зло. И бъди сигурен, че след тази история вече никой няма да смята полковник Оугли за герой. Аз ще се погрижа.
Робърт се метна на седлото и излезе в галоп от двора. Милисънт вдигна ръка за довиждане и извика подире му.
— Върни Кларис у дома!
Кларис седеше на желязната кушетка в крепостта на Джилмайкъл, вдигнала колене към гърдите си, и се питаше дали плъховете ядат принцеси.
Вероятно. За съжаление.
Още по-лошо беше, че умираше за сън. От залавянето й бяха минали ден и половина и нито за миг не бе затворила очи.
Излезе от Фрея Крегс на гърба на жалка кранта, набавена от полковник Оугли, в ада да иде дано! Духаше силен вятър, лееше се дъжд. Ръцете й бяха вързани отпред, сякаш беше опасна криминална престъпница, способна да избяга от цяла рота въоръжени английски войници.
Прекараха нощта в малка страноприемница в Стоор, градче точно зад английската граница. Очевидно Оугли и Феърфут се надяваха границата да ги предпази от гнева на Хепбърн.
Жалки глупаци!
През нощта полковник Оугли се прояви като достоен армейски командир и герой от полуострова. Похвали се със заслугата, че е открил истината за една фалшива принцеса и я е предал на правосъдието. Поиска отделна стая за нея в страноприемницата, заключи я вътре и не изпусна ключа от ръката си. Каква чест! Наистина, тя не можеше да избяга, но и съдия Феърфут не можеше да влезе при нея. Начинът, по който в гледаше и опипваше, й вдъхваше див ужас.
На следващия ден полковник Оугли си замина. Смяташе да вземе жена си и двамата да продължат триумфалното шествие през балните зали и провинциалните имения. Кларис го мразеше от дън душа, но като видя жадните погледи на съдия Феърфут й се дощя да изтича след полковник Оугли и да го помоли за милост.