Милост от човека, когото бе измамила? Каква глупост! Тъкмо тя беше добре запозната с лабилността на мъжкото самочувствие.
Препускането от Стоор до Джилмайкъл не продължи дълго. Отведоха я право в крепостта. С подигравателен смях съдия Феърфут й показа бесилката, която се издигаше в средата на двора.
Кларис се направи, че не го е чула.
Светлината на единствената свещ разкриваше само част от прастарите сиви камъни, зеленясалите решетки похотливите погледи на стражите. Слънцето беше като осветление. Килията й, както бе съобщил Феърфут, се намираше в горната част на затвора и беше запазена за високопоставени престъпници. Слънцето правеше тясното помещение някак по-уютно. Поне виждаше къде се намира: влажни каменни стени, влажен каменен под, малък прозорец високо в зида, желязна кушетка с опънати въжета и избелял матрак, нощно гърне и кофа с вода. За затвор не беше чак толкова лошо.
Най-доброто беше, че Феърфут заповяда на стражите да прережат въжетата, които стягаха китките й. Заключи я в килията и я остави сама. Това я направи по-щастлива от всички други затворници взети заедно. Засега не се налагаше да търпи присъствието му.
След като огледа внимателно малката си килия, тя забеляза, че прозорецът е твърде високо, за да стигне до него. А когато седна на кушетката, установи, че в тази част на затвора няма други затворници. Не чуваше дори стражите в другия край на коридора. Затворът изглеждаше абсолютно празен. Тишината късаше нервите й, но й даваше и време да размисли. Какво ли беше да увисне човек да бесилката и да се задуши… Мили боже! Не биваше да си пълни главата с такива мисли. Часовете минаваха, но никой не се сети да й донесе нещо за ядене. Извика няколко пъти, но никой не й отговори. Никой не я чуваше. Беше съвсем сама.
В килията скоро притъмня. Когато слънцето залезе, падна черен мрак. Беше толкова тъмно, че тя притискаше ръце върху очите си, за да се увери, че наистина се отворени.
Тъмнината изостри слуха й. Чуваше шумоленето на хлебарките, цвърченето на плъховете. Тракането на собствените си зъби. Беше й студено, умираше от страх, тялото й жадуваше за почивка. Нямаше дори одеяло. Слава богу, че Ейми беше избягала тъкмо навреме!
Ако Робърт беше там…
Кларис копнееше за любимия си, но нямаше представа къде е той.
Дали вече се е върнал от Единбург и е разбрал, че са я арестували? Или е решил, че тя е избягала от страстта, която ги свързваше? Може би я смяташе за страхливка, изчезнала без дори да си вземе сбогом?
Каква абсурдна представа! Робърт знаеше всичко, което се случваше в земите му. Старците ще му разкажат за неуспешното й бягство, той ще се метне на коня и ще препусне към нея.
А може би не? Той бе отнел девствеността й. Тя бе изпълнила всичко, което се очакваше от нея, маскарадът се бе увенчал с успех, Валдемар беше свободен. Може би той вече нямаше нужда от нея и щеше да я остави на съдбата й? Възможно ли беше това?
Нито веднъж не беше казал, че я обича. Никога не я беше помолил да му стане жена. Даже не й каза дали иска да я задържи като своя любовница — решение, което бе дошло в главата й изненадващо бързо. Вероятно това беше най-разумният аранжимент за една принцеса, влюбена в мъж, за когото не можеше да се омъжи.
Естествено, тя отхвърли тази възможност като недостойна, но дори сега не спираше да мисли за нея. Главата й беше пълна с глупави мисли.
Същата тази глава, която натежаваше и бавно се отпусна върху коленете й. Кларис заспа.
Какво я събуди?
Шумоленето и цвърченето бяха престанали. Някъде много далеч — вероятно в другия край на коридора — се затръшна метална врата. Кларис скочи. Краката й се бяха вкочанили и тя се олюля. Кръвта потече бавно към стъпалата и тя се раздвижи неспокойно. Надежда стопли студеното й тяло и тя престана да трепери.
Може би беше Робърт?
Трепкаща светлина на свещ освети коридора и Кларис изтича до вратата, пренебрегвайки плъховете. Притисна лице към решетките, за да поеме колкото може повече от светлината. Искаше да се окъпе в светлина, да я приеме в сърцето си и да я съхрани, за да осветява дългите мрачни часове, които й предстояха. Пламъчето се издължи, затрепка по стените. Свещ в ръката на мъж.
Кларис се отдръпна като опарена.
Съдия Феърфут. Изисканото мършаво лице беше обезобразено от ужасяваща усмивка.
Кларис се разтрепери отново, по-силно отпреди. Умираше от студ. Умираше от глад. Нямаше сили да се защитава. Беше двайсет сантиметра по-ниска от него и тежеше поне трийсет килограма по-малко. Той беше дошъл да я изнасили.